Христо Смирненски

проза

„Литературен клуб“ - най-старото електронно списание за литература в България!  | публикуване

Посвещава се на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мене!“                  „Кой си ти?“ - попита го Дяволът.           „Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!“           Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.           „Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие...“           Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.           „Вие мразите онези мъже?“, попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.           „О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!“           Дяволът се усмихна:           „Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам.“           „Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя... Аз съм беден дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.“           Дяволът пак се усмихна:           „О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!“           „Слухът си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...“           „Ти пак ще чуваш!“ успокои го Дяволът и му стори път. „Мини!“           Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:           „Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!“           Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят!. . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:           „За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!“           Момъкът отчаяно махна ръка:           „Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!“           Дяволът: „Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!“           Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:           „Виж голите им кървави меса!“           „Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози!...“           През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!           „Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци...“           „Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си!“           Момъкът махна ръка:           „Сърцето ли? Не!  Това е много жестоко!“           Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:           „Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.“           Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.           „Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!“           „Напротив - най-щастливия!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?“           Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:          „Да бъде! Вземи ги!“          ...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.           „Кой си ти?“ - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.           „Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!“                         върни се | съдържание | продължи