АНГЕЛИЧЕСКИЯТ

В памет на Джон Киитс

Когато споменът за мене
ще побледнее, може би,
и в нови страсти и вълнения
светът без песен ще скърби,
погребан в миналата слава
ще дремя аз успокоен,
но жив, из всеки стих забравен,
ще грее лик боготворен.

В тоз лик безсмъртен всичко вложих,
с което бог ме надари,
съкровища, с които можех
да бъда и щастлив дори,
в замяна - кръстен бях в съдбата
на бледния Ендимион,
ловец, възлюбен от луната
и роб на зачарован трон.

Зад тез очи, очи на песни,
кой смъртен нявга би прозрял
оная сянка неизвестна,
пред чийто идол съм горял,
чий слух в ефирното мълчание
би доловил завета строг,
че само в пламенно страдание
се ражда смелият възторг!

С таз сянка неуморно бродех,
лика й вплел у всеки стих,
не вкусих аз в живота отдих
и жаден сълзите си пих!
Таз сянка, с облик серафичен,
дошла от някой сън велик,
следеше, с поглед безразличен,
как мрях, убиван всеки миг.

Аз виждах колко е нещастен
човекът, беден от мечти,
и колко става по-прекрасен,
когато блян го навести,
и бранех от света брутален
това, с което го дарях,
и в плен на порив идеален
изкупвах всеки негов грях!

Когато споменът за мене
ще побледнее, може би,
от свойта жертва разделена
таз сянка само ще скърби,
и тя, над мен палач изправен,
ще ме събуди в оня час,
когато в някой стих забравен
светът дочуе своя глас!

върни се | съдържание | продължи