Изгасняха
шумните седянки;
не се чуват
песни и кавали...
Сън обори
момци повилняли
и девойки
кръщни песнопойки.
Сън не фаща
черноок гидия;
в полумрака
вратнята подпляснал
уговаря
либе пъстрополо -
в мрачината
белнало ръкави: -
„Пристани ми,
жалбо моя жива,
хайде с мене
в татковите двори.
Там ще бъдеш
мене свидно либе,
мами - помощ,
тату - бяла риза;
на сестрица -
кумудна другарка;
а на сички -
медена погача...
Пристани ми,
либе свилокосо, -
три години
верно те задирям:
не забравяй
сладки скришни думи;
верни клетви,
медени целувки“...
Леко скръцна
вратницата стара; -
луд гидия,
либето прегърнал,
бързо скриви
в улицата пуста.
върни се | съдържание | продължи