Нощта - вакханка ненаситна -
сънощ лудя, а прѝзори потръпна:
„Далечни гласове... Калина... Той след нея“...
И плахо тя прибра поли и пръпна.

А ето я - Зората златокоса -
пристъпи тиха и премъдра;
просторите оглежда; нийде няма
снаха й тъмнокъдра.

И гръм далечен. Тя се спира
и смъртнобледа вдига вежди:
далек по белий друм наваля друмник,
развял нехайно златотъкани одежди.

И бързо в нивето Нощта застраня -
„Не е досетил пак невяра черна...“
А весел вихрено Денят пристига
със златна мисъл по невястата невярна.

върни се | съдържание | продължи