Буйна Вита
в брегове се бие -
          бряг подравят
мътните талази.
          А девойче
от брега високи
          не углежда
мътна буйна вода:
          черни очи -
заишли далеко -
          в китно село,
момковите двори;
          момку в двори
тъмен облак паднал.
          Не е облак,
най е тежка сватба:
          първо либе
друго либе зема,
          друго либе
от незнайно място...
          Вятър вее,
жалби не отвява;
          сълзи рони,
сирото девойче:
          „Люти клетви,
ах, неверно либе,
          зарад тебе
аз не ща издума,
          че не мога,
пусто, да забравя
          късни нощи
медени целувки...
          Свиден ми си,
момко, чужда радост -
          пусто сърце
как не те прежаля“...

 

          Вятър вее -
дребен дъждец ръмка;
          буйна Вита
с брегове се равни -
          брег не види
кумудно девойче.

върни се | съдържание | продължи