Буйна Вита
в брегове се бие -
бряг подравят
мътните талази.
А девойче
от брега високи
не углежда
мътна буйна вода:
черни очи -
заишли далеко -
в китно село,
момковите двори;
момку в двори
тъмен облак паднал.
Не е облак,
най е тежка сватба:
първо либе
друго либе зема,
друго либе
от незнайно място...
Вятър вее,
жалби не отвява;
сълзи рони,
сирото девойче:
„Люти клетви,
ах, неверно либе,
зарад тебе
аз не ща издума,
че не мога,
пусто, да забравя
късни нощи
медени целувки...
Свиден ми си,
момко, чужда радост -
пусто сърце
как не те прежаля“...
Вятър вее -
дребен дъждец ръмка;
буйна Вита
с брегове се равни -
брег не види
кумудно девойче.