Никола Вапцаров

литературна критика

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

 

„НА ПОВРАТКИ В СЕЛО“

 

Лирична поема от Н. Марангозов

 

Никола Вапцаров

 

 

         За онези, които са следили по-отблизо проявите на Марангозов в „Златорог“, лиричната му поема „На повратки в село“ не буди почти никакви изненади. Не сега Марангозов трябваше да нашуми.
         Не с влизането му в Писателския съюз и получаването на една литературна награда. Впрочем у нас това не е нещо ново. У нас има толкова литературни групи, чиято задача е да хвалят своите и да отричат чуждите.
         За своята литературна затънтеност и Марангозов има вина. Досега той гледаше на поезията си като на „една занимавка“, гледаше с една своего рода небрежност - може и с нея, може и без нея. След успеха на „Повратки в село“ дано и амбицията, и чувството на ангажимент се засилят.
         Онова, което най-много радва в поемата на Марангозов, е простотата. Простотата в изразните средства. И затова на повечето места стихът му звучи сърдечно:

 

    И птичката хвърка далеко,
    но пак си запамята гняздото,
    а има ли за человека
    по-мило от родното място?

     

    Да би знаел от колко години
    тя е чакала днешния ден,
    да ти каже: „Добре дошел, сине,
    дожаля ли ти, сине, за мен?“

 

 

         Тази простота не идва от външната форма на езика, която много прилича на диалекта, а от това, че по чувство Марангозов е успял да проникне в душата на героите си.
         Той познава мъката им по нещо несполучено - мъката по загиналото еснафство, - познава техния морал, засегнат не „от танца хорсей“, а от нещо по-страшно, нещо, което те и разбират, и не разбират, нещо което лежи като че ли извън техните възможности. Тази безизходност засяга по-голямата част от неговете герои, и то онези, които са живели по времето, когато се е ценял тънкият занаят на марангозите. Но не всички герои у Марангозов са без перспективи.
         Има и други жители в село Радневци - те имат само един представител в поемата, но бодростта им диша в нея:

 

    Ей, с няколко ваши момчета
    сума работа турнахме в ход.
    Все полезни инициативи:
    първом, сечищен горски
    картел,
    после - селска сушилня за сливи,
    с постройка за бански котел.

 

 

         Друго едно майсторство на Марангозов е, че в много случаи с малко средства дава да почувствувате въздуха, в който живее детският му спомен. Да опише онова, „дето вси дреболии и вещи като живи те гледат сега“; способността му да чуе пода, който пропуква, да види стария сандък, менците с надписите или софрата, на която гозбата е днес много по-бедна, но въздухът около нея е същият, старият въздух:

 

    Да би знаел от колко години
    тя е чакала днешния ден,
    да ти каже: „Добре дошел, сине,
    дожаля ли ти, за мен?“

 

 

         Главният недостатък на поемата е нейната разтегателност.
         „Вкъщи“ и „Интермецо“, „Край огнището“ и „Софра“ си приличат както по основно настроение, така и по мисли.
         Погрешно е, че в центъра на цялата поема стои мъката на бащата и майката от несполуката на техния син. Не един път този мотив се намотава и размотава пред читателя. „Отбивка в Плачковци“ и „Папагал 1939 г.“ на някои места са несполучени като репортажна обработка. И едва ли една майка, проста селска жена, би могла да каже:

 

    Но както и даскала рече,
    възпявал си всичко хубаво,
    ала си останал далече от нас
    и живота ни груби.

 

 

         „На повратки в село“ притежава и едно друго качество.
         Това е отношението на автора към живота. В „Апокриф“ и „Будилник“ се разлива едно топло чувство, което не се манифестира, но грее под редовете.
         В „Епилога“ няма нито следа от онази клиширана вяра в бъдещето, която сме свикнали да четем и която заема твърде достойно място в най-новата ни поезия. В Марангозовия „Епилог“ тя звучи като нещо неотменно, като нещо, което е повече от жизнена необходимост. Затова и ние вярваме и се радваме:

 

    Когато бодро на тия балкани
    ще прокълне гръмовния ек
    на една непрестанна „Осанна“
    на честития бъдещ човек.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Публикация в кн. „Моторни песни“, Никола Вапцаров, съст. Вл. Атанасов, Изд. „Анубис“, С., 2001 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]