Само двамина души най-много уважаваше на тоя свят чорбаджи Мичо Бейзадето: Миронча, който му говореше за възточния въпрос, и уважаемият учител Климент, който описваше пламенно величието на Русия. Защото бай Мичо беше горещ обожател на Русия и виждаше руски пръст във всички политически събития на света: от мексиканската революция, която влазяше кой знай в какъв гигантски план на Горчакова за превземането на Цариград, до Хаджи Димитровата чета, която предвождаха кой знае какви руски генерали, пратени от Петербург да изучат пътя към Цариград. А една пророческа книга - „Предсказания славнаго Мартина Задека“, печатана на руски в миналото столетие и попаднала в ръката му по таинствен начин, беше утвърдила в главята му убеждението за скорото падане на Турция. Бай Мичо я знаеше изуст цяла и четеше места от нея в Джаковото кафене, за да подкрепя думите си за неизбежното прогонване на турците чрез велика Русия. Еднъж беят съгледа у тях на стената образа на императора Николая и попита кой е той.
        - Дядо Иван „миразчият“, ефендим - отговори бай Мичо.
        Не ще ни дума, че бай Мичо вярваше, какво Русия е непобедима, и всички помнят как по-лани, на изпита, той смъмра̀ люто един ученик, комуто се беше паднало жребий Кримската война. Ученикът захвана да разказва събитието и като че искаше някак си да каже, че уж Русия била победена.
        - Грешиш, синко, грешиш! Иди си вземи парите от даскала, който те е учил: нивга не е било руско побеждение!...
        Но после, когато се отбиха в учителската стая, обиденият учител му доказа с история в ръка, че Русия е била надвита при Севастопол. Оттогава той пропадна в мнението на чорбаджи Мича; чорбаджи Мичо направи да го изберат школски епитроп и учителят не биде главен занапред.
        Додето даскалуваше още учител Климент (руски семинарист и сега изключен, по чорбаджийски междуособия), чорбаджи Мичо често подбираше няколко свои приятели и отиваха на училището. Там той ги завеждаше при картата на Европа и кажеше просто:
        - Минко това жълтото е Франца, а това моравото - Инглитера¹, а това зеленото - Аустрия.
        - А Русия къде е? - питаше бай Минко.
        - А това е Данемарка - продължаваше бай Мичо, като си правеше нарочно оглушки.
        - А Русията? - попита друг.
        Бай Мичо погледне тържествено, едвам се усмихне и викне знаменателно на учител Климента, който се задава, за да ги здрависа;
        - Учителю, учителю, ела да ни обадиш де е Русия!
        А учителят още от вратата впиеше орлов поглед в картата, замахнеше и направеше голям кръг с ръка по нея.
        - Страшна работа! - издумваха всички.
        А бай Мичо им смигаше.
        - Учителю, колко милиона има Русия? - пита бай Мичо стотния път, като се отбиеха да пият кафе у учителя.
        - На 1872 имаше седемдесет и два милиона! - отговори той.
        - Сега трябва да е порасла на сто милиона - забележи бай Мичо.
        - А Петробург велик град ли е?
        - От първите европейски столици.
        - А Царское село... там живей царят?
        - Да, лятно време.
        - Какво ти село, то ще бъде страшен палат! - продума бай Петър.
        - А война колко има? - попита пак бай Мичо сладострастно.
        - Във военно време може да има един милион храбри солдати!
        - Велика сила, майки! - продума бай Минко.
        - Лъжеш се, Русия може пет милиона война да вдигне въз Туркия! - възрази бай Мичо разпалено.
        - Цял руски народ може да въстане, както на 1812 против великия Наполеона Бонапарта и цяла Европа! - каже одушевено учител Климент. (Обикновено флегматичен, учителят пламваше, щом заговореше за Русия, и тогава четеше оди от Державина или Ломоносова.)
        - Туркия нито ден не можа стоя насреща! - извика бай Мичо.
        - Русия е предопределена от провидението да завоюва Цариград! - каже, пребледнял от вълнение учителят и задекламира стихове (от Хомякова):

 

Высоко гнездо ты поставил,
Славян полунощной орел,
Широко крылья ти разставил,
Высоко в небо ты ушел!

 

        - Това и Мартин Задекът пророкува: „Константинопл, столица султана турецкаго, взята будет без малейшаго кровопролития. Турецкое государство в конец разорят, глад и мор будет окончанiем сих бедствiй, они сами от себя погибнут жалостнейшим образом!“ - четеше бързо и разпалено бай Мичо, като тупаше с пръст по масата.
        Учителят подземаше, като сечеше въздуха с ръка:

 

И ждут окованьiя братыя.
Когда же зов услышут твой,
Когда ти крьлья, как объятья,
Простреш над слабой их главой.

 

        Бай Мичо продължи, като стана прав:
        „...О, Гданск! Град достохвальный, почитающий Бога и пребывающий верен своему государю! Ти взойдеш на высокую степен знатности, которой вся Европа удивляться будет. Но вы, несчастные турки! Греческий Вейсенбург и всю Венгрiю добровольно оставите. На несколько времени вы от взора всях скроетес. Мечети ваши разорены, а идолы ваши и алкоран вовсе истреблены будут. Магомет! Ти восточный антихрист! Время твое миновало, гробница твоя соженна и кости твой на пепел обращени будут... Лилiя, я говорю о Францiи...“

 

О, вспомни их, орел голночи!
Пошли им звоний твой привет!...

 

        - продължаваше с трагически вид учител Климент...
        И така тоя диалог в стихове и в проза се продължава между двамата разпалени патриота за голямо иступление на присъствуващите, додето училищният звънец обадеше, че е настал час за предаване.
        Днес бай Мичо беше малко мрачен, защото гостът му, чорбаджи Николаки, голям турколюбец, му противоречеше и възхваляваше Англия. Напразно бай Мичо се горещеше и кряскаше пламнал; чорбаджи Николаки безстрастно надуваше чибука си и лукаво уверяваше, че турската войска надминувала по всичко руската и е обучена все по прусианска система. На това бай Мичо му отговори раздражено, че на Туркия и стигат Хаджи Димитровите хъшлаци, за да я пропъдят в Мека с нейните прусиански системи; но той се страшно разгневи, когато немилостивият Николаки презрително забележи, че хъшовете са копелтии, които два ахиевски читака ще разпилеят, само да им се покажат. Тогава бай Мичо му извика страшно, че на тия „копелтии“ командата им са руски генерали и че...
        Отвори се вратнята. Влезе Миал Пандуринът² и покани бай Мича да дойде на конака, дето беят е свикал и другите чорбаджии, за да съдят комитетската работа на Варлаама. Кога пандуринът излезе, чорбаджи Николаки забележи злорадо: „Ето какви простаци Варлаамовци са се наели да съсипят турското петстотингодишно царство! Изпила им кукувица ума!“
        - Николаке! - изрева презеленял от ярост бай Мичо - ще те вземат дяволите! Господ едно време избра рибари и говедари, за да преобърнат света, а не като тебе магарета-философи!
        И излезе бързо из вратнята, като заряза госта си смутен и попарен.

 

 

 

 

 

 

 

---

 

 

¹ Инглитера - Англия. [горе]
² Пандурин - стражар-християнин в турско време. [горе]

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи