Училището стоеше в дъното му. То беше ново здание на един кат, но поради високото си положение, отвън личеше да е на два ката. Стъклата на прозорците блещяха заслепително от лучите на яркото слънце.
          Беше ваканция и двора бе глух и безлюден.
          Милка се озърташе да види и попита някого за сестра си.
          Тя видя скоро няколко селянчета - момчета и момичета, - че надничаха с любопитство из вратнята.
          Тя ги попита де е учителката, госпожа Трайчева.
          Едно от момичетата се обади:
          - Госпожа Трайчева?
          - Да, пиленце.
          Момичето остана в недоумение.
          - Не я знаем - отговори то.
          - Как, учителката не знаете? Учителка Цонка? - попита също позачудена Милка.
          - У, кака Цонка! - извика първото момиче.
          - Царицата търси, мари! - извикаха други момичета живо.
          - Каква „царица“, момичета? - попита Милка.
          - Тя стои у бай Стаменкови.
          - Как, не живее в училището кака ви Цонка?
          - Тя е сега у дядо поп Деяна - отговори една босонога девойка. - Чакай да я повикам.
          - Иди, иди, пиле.
          Момичето хукна и се изгуби.
          Другите останаха да следят с поглед всичките движения на Милка.
          Тя се спря на сянка под една стара топола да чака и взе да разглежда наоколо.
          Половината на училищния двор беше насадена доста гъсто с акации, които образуваха широки сенки с шумата си. Те бяха още млади, садени преди четири или пет години вероятно, едновременно с акациите на мегдана. Присъствието на толкова зеленина и сянка трябваше да радва очите на учениците и да им прави училището място приятно и весело. Отсам имаше градина с разни билки и зеленчуци по правилно начертаните лехи и оградена с нисък стобор от пречки; една част от нея бе захваната от разсадник на акации и борики. Другата половина на двора беше свободна. Там шуртяха два чучура. В най-горния ъгъл, до училището, няколко стари върби спускаха бледозелените си клонища до един прозорец, на който държаха сянка. Две-три птиченца лениво и рядко цвъркаха из листата им.
          Над дворската ограда, отдясно, високите черковни тополи клатеха върховете си пред кубето, подухвани от лек ветрец, и трепереха ситно с всичките си листа.
          Милка изпитваше удоволствие в тая обстановка на двора, тъй питомен, зелен и приветлив. В тая сенчеста ограда сестра й трябваше да чувствува пълно щастието си при изпълнение на дълга и на призванието си. Припомни си, че момичетата нарекоха Цонка „царицата“, па се усмихна. „Защо ù викат „царица“?“ - попита се тя.
          Тя не си обясняваше и друго: благоустройството на това село, което я изненада. Но всичко това тя щеше да разбере от Цонка.
          Един увехнал полувенец от елови клони стоеше над училищната врата - декорация, остала там от времето на изпита.
          Понеже сестра ù се бавеше да дойде, тя отиде при един от прозорците и надникна вътре.
          Видя, че това е четвърто отделение. На стената висеше образа на св. Кирила и Методия.
          По черната дъска още личаха написаните с тебешир числа на задачи от четирите аритметически действия. Под тях бе начертана груба фигура, която искаше да представи нещо като конска или човешка глава. По-настрана същият художник или художница бе изобразил нещо неуловимо, между жена и солдатин, ако се съди по дългата дреха. Картата на Европа, напъстрена от петната на стотина пръстчета, опирали там, съдържаше всички европейски земи, без Португалия: тая държава бе изключена из концерта на европейските държави, отдрана от някоя немирна ръчица, намерила, че и без Португалия може да съществува тоя свят. Чиновете бяха изцапани от мастило, свидетелство на кипяща умствена деятелност, развивана там.
          Милка гледаше всичко това с усмивка. Тя си спомняше времето на своето учителствуване, когато любеше тия руси главички, тъй възприемчиви на всяко ново понятие, тъй бесни в борбите си при нейното отсъствие. Тя се усмихна при спомена за техните смутени, смешноотчаяни лица, кога забравяха при разпита урока си - събитие най-трагическо за тях, незлобивите и безгрижни същества, незнающи нищо за истинските трагедии в живота, на чийто праг се намираха.
          Тя остави прозореца и отиде към другия, при старите върби, украсен с бели завеси и саксии. Но в тоя миг бързи стъпки откъм вратнята се чуха и тя се обърна.
          Видя сестра си, като тичаше.

предишна глава | съдържание | следваща глава