- Сега оставете това, да си видим думата - каза попадията. - Милке, хареса ли ви нашето село?
          - Много ми хареса - стегнато, хубаво... И хората други, не прилича на другите села. Аз щях да ви попитам, дядо попе, как да си обясня това, на какво се дължи това добро състояние на селото ви?
          - И то беше, госпожице, гуреливо и дрипаво преди седем-осем години като другите села. Но откак се тури на крак даскалът, селото ни се измени от година на година и сега не само ти му се чудиш, но и ние.
          - Кой е тоя даскал?
          - Господин Чакалов - поясни Цонка.
          - Ах, ти ми споменуваше за него! Но как успя той да направи това чудо?
          - Като умее човек да върти нашите хора с добром и човещина, може всичко да направи от тях. Помисли си: той не бе учител само на децата ни, ами и на нас. В школото бе техен, навън - наш. И ние го слушахме, защото видяхме, че каквото ни съветва и каквото ни каже, все добро излазя. Живее с нас, работи с нас заедно, сее, оре, показва ни новите изкуства по земледелието и го боли за нашето напредване и добро повече от нас. Видяхте ли в училището градината и другите дървета? От него са. Реката ни той стана причина да се стегнат бреговете ù, и мегданът ни да стане чист, всякакви добри овошки, дето ги гледаш по дворищата, от него са докарани фиданките; черничеви градини ни посади, пчели ни навъди, изпроси от Шумен да ни дохажда веднаж в неделята фелдшер и ветеринар в селото... С една дума, из калта ни извади тоя челяк. Всеки инспектор, като дойдеше тука, прехапваше си устните. Колко пъти искаха да го преместят и повишат - той не щя. Най-подир се ожени за Недялка, богатичко момиче, напусна училището, купи си ниви, работи си ги и пак ни учи. Тачим го, обичаме го.
          - Та тоя човек е бил провидение тук! - каза Милка.
          - Наистина, како, господин Чакалов е необикновено деятелен човек. Всецяло се е предал на идеята си — да подигне нашето село във всяко отношение... влюбил се е, тъй да се каже, в селото до чудачество...
          - Отдека е той?
          - От едно село в Търновско.
          - Свършил ли е някъде?
          - В Нанси е следвал по медицината, но не е свършил по недостатък на средства.
          - И станал селски учител?
          - И стана наш селянин - прибави попът гордо. - Той се задоми тука и се засели.
          - Но как са го слушали селяните? Той няма никаква власт над тях.
          - Как, Чакалов всичко правеше през кметовете. Не знам как ги омагьосваше. Привършат се летните работи или дойде празник, селяните останат празни. Кметът ги сбере. „Хай, момчета, де сега!“ Па ги поведе с Чакалова. Бе мегдан очистиха тъй, бе акации насадиха, бе локвите пресушиха из улиците, бе реката подградиха - и все под очите и съветите на Чакалова. Всичко с гария, понеже беше за обща полза. И хората с радост работеха. Така и вътре в дворовете си всеки редеше, както го научеше даскалът. Слушаха, и сега слушат...
          Попът запали цигарото си, пухна и продължи:
          - Дойде ли света неделя - свиква селяните в училището, държи сказки - пак по земледелие, по стопански работи... Купи си някои земледелчески машини, европейски, и сам показва на селяните как се работи с тях. Накара по-заможничките - и те си купиха. А чунким е и доктор донякъде, наставлява ги как да пазят здравето си, понякога и сам ги лекува, доколкото проумява, безплатно... Сега всички са готови да умрат за него. Народът му зяпа в устата. Нашите учители ги викат народни, но този е първият ни истински народен учител... Наздраве, добре дошле - и поп Деян изпи чашка ракия, която му подаде Недялка.
          Като си отри мустаците, той продължи:
          - Чакалов ни намали и дългът на Земледелческата каса. От двайсет и две хиляди сега селото остава да дължи само десетина хиляди лева.
          - Как ви го намали? - попита Милка, изненадана от тия думи.
          - А бе тъй... Като гледаше как селяните ходят всеки три месеца да менят записите си на Шумен и губят времето си и плащаха лихвите само, а много и тях не плащаха, та борчът растеше, той изработи в Шумен да го направят агентин на касата тук. Па ги подсеща сега нему да внасят лихвите, кара ги заедно с лихвите и част от майката да плащат, променява им записите, държи им сметките и тъй полека-лека намаля дългът и ни олекна.
          - Та той е на служба на Земледелческата каса?
          - Не, така, безплатно работи.
          - Безплатно?
          - Тъй, както всичко, дето върши за нас. Има тука само двама души, дето го мразят: те са лихвари.
          - Аз съм възхитена от всичко това, което чух, дядо попе - каза Милка. - Ако го кажех в София, никой не ще ми повярва.
          - Аз съм приятелка със семейството на господин Чакалова - каза Цонка на сестра си. - Ако желаеш, да ги посетим? Аз забравих да ти кажа: снощи, в наше отсъствие, господин Чакалов е дохождал у нас да те поздрави.
          - Тогава да идем сега да му повърнем визитата! - И Милка стана.
          - И аз ще дойда - каза попът.
          Попадията поиска да се възпротиви на тръгването им, като каза, че задържа на обед сестрите. Цонка благодари, но отказа...
          - Не, не може! - извика попът. - Жена ми е станала по зори да шъта и да готви, за да ви гостим днес. - После се обърна строго към Цонка: - Царице, в тази къща аз съм царят. Заповядвам ви да обядвате у нас. - Подир това нямаше как да откажат на гостолюбивите домакини и приеха да се върнат за обед.

предишна глава | съдържание | следваща глава