Цонка слезе пред вратнята, свали децата и влезе в двора.
          Стаменковото момче излезе и дойде, та й предаде ключа от стаите.
          Тя се позачуди.
          - Дека е, Деянчо, бай ти Пенчо?
          - Няма го - отговори момчето и гузно отмина нататък.
          - В канцеларията е - подума си Цонка.
          Тя отключи и остана попарена.
          В прустчето владееше голяма безредица. Книжа, вестници разхвърляни, вещи изпадали по земята, дрехи вехти стъпкани; в разтворения долап нещата разбъркани, свещници и съдове там изпокатурени. Сякаш влъхви бяха тършували там, нощя, грабали покъщнината и в бързината си изронили част от плячката си! Ужасена, Цонка влезе в първата стая - Трайчевата, която им беше и спалня. Там - нова бъркотия, следи на грабеж и бягство. Трайчевий голям ковчег с дрехите му и ценните му неща беше липсал; липсали бяха и дрехите му, що тя бе оставила окачени на стената. Извлаците на масата му полуизтеглени, пусти. Една ваза с цветя бутната и строшена, повечето фотографически портрети на стената изчезнали - неговите. Нейните си стояха! Тя хвърли поглед на леглото им: чистия бял чаршаф бе дигнат, възглавничките съблечени от белите си облекла... Нямаше на масата му неговите книги, нито револвера, окачен над нея. Разорение и мерзост на запустението пълнеха сега таз стая, тъй грижливо редена и кичена от нейната ръка.
          - Разбойници са ни обрали! - извика тя в ужас и влезе в другата стая, в която бе приела сестра си и бе я нарекла „салона на казаларската царица“. Там Трайчевите вещи бяха дигнати. Беше се изгубил и Трайчевия портрет, турен в художествено кръжило, и картините с маслени багри, премии на „Нива“… Нейните мили цветя на прозореца стояха посърнали и клюмнали, като че плачеха над умряло...
          Цонка се вкамени. Тя не смееше да повярва онова, което й говореше всичката тая мрачна картина. Тя трепереше, пот студен се лееше по челото ù, устните ù изгубиха кръвта си.
          - Избягал е! - извика тя и се тръшна на миндера.
          При все това, тя още не искаше да вярва за възможността на такава злочестина. Искаше да види нейде искрица надежда. Скокна да иде навън да пита Стаменковица. В тоя миг Стаменковица влезе скръбна.
          Цонка, обляна с пот и сълзи, разпери ръце и мълком ù сочеше опустошените стаи, чакайки да чуе от нея думица на ободрение.
          - Стягай се, даскалице - каза тя тъжно и глухо, - той беки се върне!
          - Избягал! Избягал! - пищеше Цонка като луда и си скубеше косата.
          Стаменковица, права, подпряла с ръка наведена глава над земята, като че там стоеше носило с бледен труп, остаяше поразена, вперила очи в разпръснатите вещи.
          И тя разправи накратко, че Трайчев вчера се върнал, а през нощта се изнел, без да го чуе някой от домашните. Само когато я разбудил лаят на псетата, тя излязла и видяла Пенча, като тръгвал с пайтон, а след него - натоварена бричка.
          Докато Стаменковица говореше, Цонка охкаше, въздишаше, чупеше си пръстите в нямо отчаяние, с коси разчорлени, с безумно лице.
          - Избягал! Оставил ме!
          - Не се предавай толкова, Цонке. Той ти е мъж, венчило е минало през вас, вика се, и тъй жена се не захвърля на пътя. Ще те прибере пак.
          - Майчице! Отидох си! Убита съм! Какво да чиня сега? Де да се дяна?... Избягал, избягал!
          И бедната учителка си стискаше яката главата и ходеше назад-напред из стаята с очи ужасно разширени тъпчейки разхвърляните вещи. Тя беше живо олицетворение на отчаянето.
          Стаменковица я хвана за ръката.
          - Ела в себе си, ще си изгубиш ума. Тоя свят проклет е тъй... - казваше селянката, като смъркаше, защото сълзите се качиха на гърлото ù и я задавяха.
          - Аз го любех, како Петкано, аз го любех, обичах. Аз бях готова да умра за него... - плачеше Цонка, примирайки от мъки.
          Селянката глухо проклинаше и пръждосваше.
          Цонка си зарови главата при възглавницата на миндера и остана неподвижна. Задавени хълцанета тресяха цялото ù тяло.
          Селянката я гледаше смаяна.
          Цонка хълцаше истерически, с остри изпъшквания и задушени поимания. Едно цвете, втъкнато още у леля ù, сега пречупено, висеше на русата ù коса, разпиляна по плещите й… И риданията пълнеха тишината в стаята, дето притъмня вече, вопли безнадеждни на един погубен живот.
          Стаменковица запали свещта.

предишна глава | съдържание | следваща глава