Тя из улицата не вървеше, а припкаше.
          Тя не хвана тоя път по околни улици, а тръгна направо.
          Тя сега не бе с наведени към земята очи и гледаше право пред себе си, без да види някого, без да обърне внимание на нещо. Всичко това, що я обикаляше, беше мъртво за нея, не съществуваше. Съществуваше за нея и пълнеше света само идеята, която я движеше, гореше, тикаше с неодолима сила някъде си. Тая страшна мисъл я окриляваше. Мнозина минувачи по людната улица се извръщаха към срещнатата девойка, която си проправяше път с лактите, учудени от необикновеното изражение на запаленото й лице, от бързия, стремителен, не женски, груб вървеж, пряко през върволяка. Един даже недоволен й изпрати по дирята думите:
          - Халосницата! Каква е тая, та се бута такава?
          А тя вървеше.
          Тя излезе на Търговска улица, все многолюдна и шумна.
          - Тази ще е луда! - казаха някои, спрели на плочника, като я изгледаха също учудени.
          - Ще е някоя пияна шантанка - забележи друг.
          Цонка чуваше това, но не разбираше, не схващаше смисълта на оскърбителните подмятания. В тоя върховен момент на отчаяние какво значеха за нея оскърбления и презрителни думи, които звучаха тъй безсилни и нищожни пред онова стихийно, страшно нещо, което я обладаваше, пълнеше цяла, обвиваше й душата като боа, мислите ù, съществото ù и я носеше като един вихър някъде напред. В тия минути тя се чувствуваше тъй силна и окрилена, щото й се чинеше, че може да върви до самия кръгозор, без да изпита умора.
          Ненадейно тя се спря на плочника отляво и погледна срещните магазини.
          - Ах, затворено! - изпъшка тя.
          Тя чак тогава се сети, че днес е неделя.
          Тя се заозърта плахо няколко секунди, залисана и с поглед разсеян.
          Тука някой я закачи с лакътя си. Той се извърна и й каза: „пардон!“ - но в същия миг лицето му придоби удивлено изражение и той каза ниско на другаря си:
          - Оная!
          И двамата я изгледаха, па отминаха, извръщайки се няколко пъти още.
          Цонка чу добре думата „оная“, но това не я учуди, нито стресна. Тя беше сега безучастна към всичко, заета само с вътрешната си мисъл, със страшната си мисъл.
          Тя се повърна.
          И пак стремително завървя назад, не гледайки никого. Тя машинално избягваше срещнатите на Банския мегдан файтони, като правеше бързи кривули наляво и надясно, влезе във Витошка улица, без да се обърне на зовът на някои жени - Иванова първа и втора, - които тя видя, но не се сети да ги познае, смеси се в тълпата и най-после се спря пред портата на една проста гостилница. Като се озърна плахо, тя влезе вътре и се изкачи по стълбите.
          Това беше гостилницата, дето се бяха настанили част от актьорите, също и Фотина с Касапски.
          Като се изкачи на чардака, тя отиде към тяхната стая.
          Само един от другарите ù си плискаше лицето на мивника, дългият като прът момък Петров.
          Цонка го попита:
          - Петров, тука ли е Фотина?
          Актьорът прекрати миенето си и се обърна с мокро лице.
          - Не знам, госпожице - отговори той и забърза да обърше лицето си.
          Цонка погледна през прозореца. В стаята нямаше никого. Тя бутна. Вратата беше заключена. Лицето ù пребледня.
          Петров се изтри набързо с пешкира и дойде при нея.
          - Няма ли ги?
          - Няма - отговори Цонка.
          - Ха, те ще са отишли на разходка, както и другите наши - каза той, като гледаше с влюбен поглед момата. - Седнете - прибави той, - вие сте уморена - и посочи един стол на чардака.
          - Благодаря, господин Петров: аз нямам време.
          - Вие бързате нещо?
          - Да.
          - Ако обичате да излезем, може да видим госпожа Касапска.
          - Не, тя ми не трябва. Сбогом - и Цонка тръгна назад.
          Но Петров я подири.
          - Може би нещо търсехте в стаята ù?
          Да, оставила съм ролята си. Нужна ми е много.
          - Тогава чакайте да взема ключа ù отдолу, от гостилничаря.
          - Моля ви, господин Петров, направете ми тая услуга - каза Цонка с очи, светнали от задоволство.
          Услужливият момък се затече търчешката из стълбите.
          Цонка приближи до прозореца и внимателно изгледа стаята. Очите ù пак светнаха от някакво чувство на удовлетворение.
          - Там е - каза си тя.
          Петров се завърна с ключа.
          - Дайте, господин Петров - каза Цонка.
          - Чакайте да ви отворя!
          - Не, не, оставете.
          Тя взе ключа, отвори вратата и влезе.
          Петров влезе след нея.
          Цонка се навъси.
          - Книжата са в тая папка - каза Петров и отиде да рови там. Цонка го изгледа в недоумение.
          - Ох, колко е горещо - каза тя; - господин Петров, моля, дали има чаша хладна вода?
          - Веднага.
          И Петров взе чашата от масата и изскокна да налее вода от чучура на мивника.
          С бързината на мълния Цонка се качи на едното легло, леглото на директора, и откачи от стената един револвер. В същия миг тя зачу стъпките на Петрова и бързо увря оръжието под лява мишница, под пелерината, като го пристисна.
          Петров ù поднесе чашата, без да забележи липсата на револвера.
          - Благодаря.
          Цонка сръбна няколко капки със загорещените си устни, остави чашата и каза:
          - Потърсете, аз веднага ида.
          И тя тръгна към вратата.
          - Коя роля беше? - питаше зачудено Петров.
          - Почакайте, аз веднага ида, благодаря - каза Цонка от вратата и излезе на одъра.
          Петров остана замислен и учуден.
          - Какво има с нея? - попита се той. - Тя гаче ли избягва, една минута с мене не желае да остане... Бои ли се? Аз да посегна на нея? Тя е за мен като светица...
          Па отиде на прозореца.
          Той видя пак девойката, като отиваше из улицата, бързо, търчешката. Той я гледаше и я гълташе с очите си. Дълго той отличава в тълпата бялата й сламена шапка с черна лента, която се мяркаше и изчезваше и пак се показваше между главите.
          Той най-после я изгуби на кръстопътя, дето Пиротска улица пресичаше булеварда.
          - Де отива? - пошушна си Петров. - Може би с някого ще се срещне - помисли си той горчиво.
          Той помисли да излезе, за да иде по-скоро по дирите на Цонка. Но се спря безнадеждно и седна на стола, подпря глава с ръка и се замисли скръбно.
          Той биде изкаран от това униние от появяването на Фотина.

предишна глава | съдържание | следваща глава