Призори, когато кръгозора на изток се запали от светлорумена зара, Бранков чу, че се чука на прозореца зад него.
          Той се извърна и видя Милка: тя бе дръпнала завесата и го гледаше. Тя му климна с глава усмихната.
          Той влезе в купето. Милка, отворила вече другия прозорец, отдето лъхаше утринна свежест, наметната с шала, го чакаше. По челото й и по бузите й, в една пленителна безредица, падаха свилени кичури от кестенява коса - той видя сега, че тоя цвят имаше косата й.
          Тя го погледа с недоумение.
          - Кога спахте вий? Аз три пъти се пробуждах и не ви виждах? Мигар вий стояхте все навън?
          - Не ми се спеше... Гледах без насита вълшебната нощ... И не съм усетил кога се е минала.
          Тя се усмихна.
          - Вий сте били извънредно поетическа натура, ако допуснем това, че е истина; но - тя прибави мило и дяволито - аз мисля, че е друга причината на вашето дезертиране?
          - Каква?
          - Вие се бояхте от мене, да не би да съм сомнамбулка, да?
          Той се изсмя смутено.
          - Кажете право. - И тя го гледаше лукаво... - Или пък - че ям хора?
          - Ох, вий...
          - О, какъв кавалер, какъв рицар! Надали би се намерил такъв и на Марса! - смееше се тя, като поправяше с деликатна сръчност косата си. - Знаете ли, аз тоя подвиг ще го разказвам по целия свят... и ви уверявам, никой няма да ме повярва.
          - И ще имат право...
          Тя погледна към полицата и каза нежно:
          - Тогава продължете ролята си и бъдете така любезни, мили рицарю, да ми помогнете да снема куфара си.
          Той я превари и сне куфара.
          - Благодаря.
          Тя отвори куфара си, извади бял пешкир и излезе да си наплиска с вода лицето.
          Като остана сам, Бранков се търти на седалището, дето бе лежала Милка, и целува много пъти топлата още трапчинка по шала, оставена от главата й.
          Навън първите лучи на слънцето позлатиха една част от коридора, после нахълтаха в ъгъла на Милка, като и те да целунат най-първо мястото, дето бе лежало моминското тяло. Бранков беше във възторг. Внезапно челото му се намръщи: той спомни, че след малко ще стигнат на шуменската станция, дето е раздялата. Сърцето му се сви болезнено в гърдите. Да би можло да я придружи и до Шумен, и до селото… и докрай света! Той сега още по-силно почувствува колко му е станало необходимо присъствието на тая девойка.
          - Да, аз я любя, любя я!
          Милка се показа в коридора с освежено, заруменяло лице, въз което мина една слънчова луча. В това време влакът спря на станцията Преслав - Крумово, предпоследната до Шумен. Влязоха с куфарите си нови пътници, последвани от кондуктора.
          - Тука е свободно - каза единият, като погледна купето.
          - Минете по-нататък, господа, това купе е ангажирано - рече кондукторът.
          Милка се бе поспряла до прозореца. Като да влезе в купето, видя над вратата му табличка с надпис: заето. Тя се втурна вътре.
          - Как, господин Бранков? - извика тя сърдито.
          - Какво?
          - Вий сте заплатили цялото купе?
          - Да, до Шумен само...
          Па като видя строгият й поглед, избъбра:
          - Искам извинение... Не исках никакви пътници да ви безпокоят... Вие бяхте изказали желание да починете спокойно.
          - Да си налагате такива жертви за мене!
          - Никакви жертви. Но аз бих дал истински жертви, за да ви запазя от най-малката неприятност.
          Лицето й внезапно се заля със сияюща усмивка, тя го изгледа топло със светлите си очи, па като му стисна силно ръката, промълви:
          - Благодаря, благодаря. Колко сте добри! Вие ме направихте своя длъжница и аз не знам как мога да ви се отплатя.
          Милка затвори куфара си.
          - Ние трябва да сме близко до Шумен? - попита тя.
          - За жалост, тази е предпоследнята станция.
          - Вие съжалявате, че се делите от мене?
          - Съжалявам, че вие се делите.
          - Вие бихте желали да ме заведете до Черното море?
          - И колко честит щях да бъда!
          Тя помисли.
          - Аз ви казах, че като видя сестра си, ще дойда и във Варна. Ще постоя там около една неделя. Ще се видим, нали?
          - Мерси, мерси! - И той й стисна ръцете с признателност, възхитен.
          - Де ще се намерим?
          - Аз ще ви чакам на станцията - каза той.
          - Значи, в понеделник? Днес е четвъртък. - После прибави с детска усмивка: - Чувате? Очаквайте ме. Вие ме крайно задължихте, вие ме очаровахте с добрите си чувства към мен. Желая да прекарам с вас приятно време там. Де от изток Черно море се бунтува и светлей както казва песента - довърши тя с усмивка.
          Беше още ранна утрина, когато спряха при шуменската станция. Шумен се мярна живописен с белите си къщи и високите си минарета, загнезден в дола си, между скалисти ридове, по склоновете на които се катереше част от него.
          Бранков отнесе при станцията, още почти пуста, куфара на девойката, която го следеше. Там прие вещите й една кола.
          Понеже влакът се бавеше петнайсет минути, те седнаха при една маса и пиха чай. Милка сега, при сиянието на утринта, освежена от здравия сън, беше очарователна в своята моминска красота. Бранков забележи с възхищение как я отваряше и правеше неодолимо желателна червената й блуза, изпъстрена с черни звездици, и със седефена брошка, забодена над валчестите й гърди, при бялата гуша. Слободните и вироглави кичурчета пак играеха по волята на утринний лъх въз слепите й очи и бузите. Тя имаше лице бяло възрумено, не възбледо, както му се бе видяла на ламбата. Тя цвъртеше като птичка, показвайки два реда бели зъбчета. Те не забележиха как се е минало времето.
          Звънецът удари. Бранков й подаде ръка.
          - Довиждане!
          Тя му стискаше нежно ръката.
          - Довиждане, до скоро виждане!
          Очите Бранкови бяха овлажнели.
          - Сбогом!
          Бранков се тирна и се качи на вагона и се изправи на прозореца. Той потърси с очи Милка на перона, но я не видя там. Под прозореца една бяла кърпа се замаха. Махаше я Милка.
          Той й се кланяше признателно, честит.
          Влакът напусна станцията с бавен грохот и бялата кърпица все се махаше. Той извади своята и й отговори. Момата засмяна продължаваше да маха. Тя още дълго маха, додето едно завиване на влака изгуби от Бранковите очи бялата кърпа и червената блуза, и всичко, каквото сега имаше за него най-мило на света.

предишна глава | съдържание | следваща глава