Литературните „светила“ в столицата правеха интимно събрание.
         Пръв път една стая в София виждаше с гордост между четирите си стени десетина души писатели, без никаква примеса от други съсловия.
         Да, само кандидати на славата!
         Най-после ледът се беше пукнал, преградата бутната и всичките тия господа си долепяха лактите, гледаха се в очите, слушаха си думите, събрани под един покрив в материално и духовно общение.
         Професионалните зависти, нервозно раздразнените самолюбия, глухите умрази и неумолими зложелателства и дребнавости бяха отстъпили място на дружни и братски отношения. Еснафът се укроти! Сякаш една атмосфера от топлик и искреност се въдвори тука и свърза тия непримирими елементи.
         Музолюбивият господин Пенелов с цената на големи усилия и убедителност беше успял да всели взаимно доверие у тия враждуващи звезди на литературния небосвод на България и да ги привлече у дома си.
         Той пръв беше направил това чудо и се намираше във възторг от сполуката.
         За тия еженеделни четвъртъчни литературни събрания той доброволно даваше къщата си, гостолюбието си, чая си, усмивките си...
         Той би сторил и по-голяма жертва за славата да стане домът му един вид български „Хотел Рамбуйе!“

         *

         Разговорите отиваха твърде оживено. Естествено, темата им беше книжнината.
         Говори се там по всички съвременни явления из умствения живот на столицата, докоснаха се едно по друго до най-последните творения на всеки едного от присъствуващите събратя-писатели и едногласно ги пофалиха.
         Стана едно разсипничество от комплименти.
         Много талант, сила и изразителност найдоха във високомузикалните и звучни стихове на поета Кушаева.
         Забелязаха голямата задушевност и искрено чувство в новата стихотворна сбирка на Верилова, „българския млад Хайне“.
         Възторгваха се от мраморната пластика и буйност на фантазията в прясната поема на елегантния Чучаргова.
         Произнесоха се много ласкателно за чистия език и висока художественост в разказите на Дурманджиева, когото нарекоха „нашия Гогол“.
         Превъзнесоха философската дълбочина у доктора Джан-Джана.
         Висотата на новата драма на доктор Дигокорова.
         Тежестта на логиката и аргументацията на младия критик Правдова.
         Лекостта в изложението на романиста Драйчева, новият роман на когото сравниха по психологическата вярност в изображение на страстите с Хюговия "Notre Dame de Paris"...
         И тъй нататък...
         Любезностите взаимно се сипеха, венците валяха, симпатиите се укрепяваха от упойния дим на тамяна на сладките речи, домакинът слушаше и гълташе възхитен тая хармонична музика, запята при парата на ароматния му чай.

         *

         Към единайсет часа първи станаха да си вървят поетът Кушаев и драматургът Дигоноров.
         - При всичко това, нека си кажем правото - подзе Чучаргов, когато горните двама излязоха, изпращани от домакина; - няколкото качества, които признахме на Кушаева, не могат да загладят много други недостатки в стиховете му. Аз ги намирам доста тежки, даже скучни.
         - Това е вярно - отзоваха се повечето от присъствуващите.
         - Главното, което липсва в поезията му - обади се Правдов, - то е животът, душата... затова неговата поезия е мъртва поезия.
         Излезе, че всичките са съгласни по тая точка!
         Доктор Джан-Джан си заби желязната кука в месата на драматурга Дигонорова:
         - Дигоноровата драма не е лишена от известни, тъй да се каже, неща... Но напразно ще търсиш там драма: сухи диалози, водени от хора на кокили... Пародия на драмата...
         - В това отношение доктор Джан-Джан е прав - потвърдиха всичките: - Дигоноров е слаб драматург.
         - Даже нищожен! - изръмжа из ъгъла си Хайне и разля чашата си.
         Казаха лека нощ и си излязоха други двама писатели: Драйчев и Дурманджиев - романистът и популярният разказвач - „нашият Гогол“.
         - Стана дума одеве за новия роман на Драйчева и видях, че всички го високо оценихте - подзе Правдов, - колкото за мене, аз не мога да си обясня секрета на незаслужения успех на това творение... Героите са обрисувани бледни, фабулата е неправдоподобна. Впрочем аз не съм го чел още... Чучаргов! Какво собствено има там за препоръка?
         - Аз не съм го чел... но ми казаха други: дървена работа...
         - Но защо го фалят?
         - Умствена незрялост и безвкусие у нашето общество... Печален факт! - забеляза строго доктор Джан-Джан, като си дръпна дълбокомислено прошарената дълга брада.
         - Колкото за Дурманджиева, не можем да му отречем дарбицата на популярен разказвач - издума Правдов, - но този човек решително няма ни литературно развитие, ни естетика. Неговите хиляди пъти повтаряни все същи фрази го правят несносен, а безчислените му върволици от многоточия уморяват ти очите...
         - Той краде! - забеляза Верилов, поетът.
         - Да, краде, страшно краде - потвърдиха и другите.
         - Кой го нарече Гогол, този бос литературен кърпач?
         Това страховито развенчаване на отсъствуващите хвана да плаши присъствуващите. Охотници да си вървят нямаше. Но Верилов поетът се престраши и си зе сбогома.
         - Симпатичен талантец е този Верилов - забеляза Чучаргов, като си поглади плешивата лъскава глава, когато чу стъпките на Хайне низ стълбата, - само че стихът му е измъчен и пресилен, а езикът му даже изнасилен... Като го четеш, сякаш че ходиш из турски гробища... Това е мое мнение, впрочем...
         - И чувствата са търсени у него, тоест: фалшиви - вмъкна друг предпазливо.
         - Той е безнадежден... - пошъпна доктор Джан-Джан мрачно.

         *

         Оставаха петима души само. Всеки очакваше да тръгне последен.
         Домакинът се не върна в стаята. Вероятно дойдоха му гости в другата.
         Влезна Чучарговото слугинче и го повика да си иде у тях, че господарката била легнала вече.
         Чучаргов се навъси и каза на слугинята да й каже да спи, а той веднага иде.
         Другите се спогледаха знаменателно: те предвкусваха сладостта на новото пиршество, което Чучаргов готви за тяхното злодумство.
         Чучаргов се чешеше по врата и не ставаше.
         Разговорът вехнеше.
         Доктор Джан-Джан с твърде спокоен вид и уж случайно подсети Чучаргова, че у дома му го чакат.
         - Знам защо е: няма да бяга... Не ми се оставя приятната беседа - каза той и запали ново цигаро на свещта.
         Другите крадешком го изгледаха свирепо.
         Доктор Джан-Джан погледна часовника си. На челото му се появиха три прави бръчки, прилични на Ж... Той видя, че е закъснял повече, отколкото кроеше. Той имаше тая нощ да свърши една срочна работа.
         - Предлагам - каже - да си отидем вече, един часът минава.
         И той стана.
         Но другите не мислеха, че е толкова късно, па очакваха и Пенелова, за да вземат сбогом.
         - Noblesse oblige - забеляза Правдов.
         - Аз се вече и тъй разсъних - каза Чучаргов.
         - Ние ще те стигнем - издума нетърпеливият публицист Гулев.
         Доктор Джан-Джан с усмивка на устата и с ярост в душата си ръкува се и излезе.
         Пръв взе думата Чучаргов.
         - Какво мислите, господа, за доктор Джан-Джана? Той даваше надеждица едно време, а излезе един ялов педант и надута пуйка... А даваше надеждица. Тоест - това е мое мнение...
         - И доста справедливо - обади се Гулев.
         - Кой го нарече в списанието Нов зрак „гений“? На подигравка, вероятно?
         - Не беше на подигравка: той сам бе написал статията и турил X. Аз положително знам - каза Петровски, верен приятел на доктор Джан-Джана.
         Изсмяха се.
         - Петровски знае всичките му тайни - забеляза Чучаргов. - Доктор Джан-Джан е грандоман, какъвто никоя лудница не е видяла... Болен е бедният човек, а можеше от него да излезе нещичко... Но, господа, не е ли време да ставаме и ние?
         И Чучаргов стана.
         Той веднага се разкая за това прибързване, защото останалите не мръднаха. Нямаше какво да се стори: той се покори на съдбата си.
         Когато стъпките му по стълбите се изгубиха, Гулев каза:
         - Не знам за какво намерихме одеве новата поема на Чучаргова превъзходна! Това беше просто умопомрачение. Сега, като размислям, дохождам до убеждение, че това е само набор от думи, без капка чувство! У тоя човек сякаш че има в гърдите му не сърце, а възглавница. Тая поема е една първокласна бездарност.
         - Бездарност... - повториха устата на Черновича, задрямал вече.
         - Аз никога не съм виждал в него, освен един словоизвергател - каза Правдов.
         - И пуст ритмоплет - допълни Петровски.
         Очевидно всичкото общество беше съгласно и тука. Пълната хармония в мислите и чувствата продължаваше да царува в недрата на това интимно събрание от кандидати на безсмъртието. Подир доктор Джан-Джана Чучаргов най-страшно си изпати, задето изтезава търпението им.
         Скоро Правдов ги остави.
         И него заклаха.
         Останаха троица: поетът Гулев, нувелистът Чернович и филологът Петровски.
         Никой не си отиваше.
         Напротив: нувелистът задряма пък на свой ред, а филологът се залови да изчете новия брой от вестника Единомислие, голям като чаршаф.
         Гулев се възползува от психологическия момент, каза им „сбогом“ и си излезе. На прага обаче той крадешком погледна назад и се успокои: Чернович дремеше, Петровски бе уврял нос в чаршафа.
         Едвам стъпките му се изгубиха по стълбите... двамата господа се погледнаха...
         Бедний Гулев, я да се върнеше да послушаш!
         Не, по-добре спокойствувай! Лека нощ.
         Петровски и Чернович излязоха заедно, след като фърлиха с удоволствие поглед в стаята, в която не оставаше никой след тях.

         *

         Така се свърши тая знаменита литературна вечер - първата и последната в столицата!
         Защото на следващия четвъртък засладилият еснаф намери Пенеловата вратня под ключ!
         Пенелов беше ги подслушал.

върни се | продължи