Преподавателят г. X. ми каза една вечер в сладкарницата:
         - Желаете ли да прочетете нещо, което сигурно ще ви интересува?
         - Какво е то?
         - Оценки на едно ваше произведение, на   М и т р о ф а н а.
         - От кого?
         - От моите ученици.   М и т р о ф а н   им се зададе като литературна тема за встъпителния екзамен... За вас ще бъде крайно любопитно да прочетете двайсетина разбора върху вашето произведение, написани едновременно - вътре в два часа срок, - без да имат повестта пред себе си и без да са знаяли предварително, че върху нея ще трябва да пишат.
         Аз изказах учудване, защото беше съмнително дали всички, подложени на тоя вид изпит, са я чели...
         Преподавателят се усмихна:
         - Чели са я всичките...
         Няма да скрия, че ме погъделичка това внимание, направено на едно мое чедо, отдавна заровено от мене в плесента на забравата...
         Аз поблагодарих X. за любезното обещание да ми прати критическите разбори на младежите и се разделихме.

         *

         На заранта аз приех от един разсилен тлъст пакет с книжа. Разтворих го и намерих в него осемнайсет тетрадки.
         Повечето ръкописи бяха писани с молив; имената на авторите им бяха прилежно изстъргани.
         Прочитането на тия книжа ми донесе извънредно удоволствие - смесено с известно вълнение. Аз вникнах като през прозорче във вътрешността на двайсетина ума, в склада на мислите, в мировъзрението, в развитието, в литературния вкус, в силата на съжденията, в кръгозора на тия млади умове още във формация, които издаваха присъдата си над повестта и автора й.
         Повечето от тия присъди, благоприятни, някои даже твърде ласкателни за тщеславното човече на тогова последния, различаваха се една от друга по гледните точки, както и по слога, по вникнуването, по приемите на писането и сполуката на изложението, по заключенията; по езика, по външностите, по формата на хартията даже, по писмото и буквите.
         Една галерия от умове и характери - защото графологията е вече сестра на психологията - галерия колкото разнообразна, толкоз и поучителна - за мене.
         По тоя начин аз се улучих в странното положение на подсъдим и съдник, на изследуем и изследовател; и докато те анализуваха творението ми, аз анализувах умствения склад, духовния мир на членовете на моя ареопаг.
         А как анализуваха те повестта ми! Нищо не оставиха незасегнато, разчепкаха я от всички страни! Обърнаха наопаки Дормидолски с двете си бради, Митрофан Дакито с корема бяха подложени на инквизиция под критическите топори на тия новаци и непривикнали анализатори на духовни създания. Характерите на героите, тенденцията на писателя, възпитателното значение на повестта, правдоподобността на сюжета й, обилието на хумора й, отношението й към действителността - всичко определено, казано, съдено! Какво разнообразие на възгледите! Каква шеметна пъстрота на изводите и заключенията! Какви противоречиви становища!
         Само в едно всичките тия разбори бяха съгласни, солидарни, единодушни!
         Само на една точка те се намираха в пълна хармония.
         Именно: че Митрофан и Дормидолски са много или малко московци, които са приели българско поданство и облекло и се побългарили окончателно. Или по-просто казано: разказът е бил откраднат посред пладне от Гоголя и побългарен от неделикатния автор.
         Да. И всичките тия осемнайсет ръкописа, сe къде края, в един хор повтаряха, в разни форми и вариации, същото:
         - Московци! Московци! Московци!
         Бяха си плюли в устата.

         *

         Понеже на следващия ден, при виждането ни, г. X. ми отговори, че мога да се ползувам както обичам от ръкописите, аз улавям случая, за да приведа тук предметните пасажи   б у к в а л н о   и по градацията на силата им. Това няма да бъде съвсем безинтересно за читателя.
         Един ръкопис казваше:
         „Наистина, че идеята на поменатото произведение е заета от Гоголевия   Р е в и з о р,   но тя е тъй приспособена към нашия особен национален бит, щото е почти оригинално българско творение...“
         Друг: „Мене ми се вижда тука едно силно подражание - ако не на всички места, то на повечето - на руския писател-хуморист Гогол...“
         Трети: „Тук има сцени, които Гогол описва в своето съчинение   „С к а р в а н е т о   на...“   - забравил съм имената: - те са двама комшии помещици в едно руско затънтено село.“
         Четвърти: „Тази повест е почти същата (??? Молим, приятелю!), както е Гоголевата комедия   Р е в и з о р,   но приспособена на български характер...“
         Пети:   „М и т р о ф ан   и   Д о р м и д о л с к и“   е една сполучлива комбинация на   Р е в и з о р   и   П о в е с т   о   т о м   к а к   п о с о р и л и с ь   И в а н   И в а н о в и ч   и   И в а н   Н и к и ф о р о в и ч,   от Гоголя. Тази комбинация е пренесена на българска почва през 1878-1880 г., по времето на формироването на България..."
         Шести: „Макар че езикът в повестта е превъзходен, самите действуващи лица с чисто български колорит - идеята за самата повест не е чисто В-ва. Сюжетът е вземен от   Р е в и з о р а   и повестта за скарването на Ив. Ивановича и Ив. Никифоровича.“
         Седми: „Мене ми се види (втеляваш се, приятелю, че ти се види: аз знам, че си напълно уверен!), че това е повече подражение на   Р е в и з о р   от знаменития руски писател Гогол и почти сполучливо побългарен.“
         (Mersi)
         Осми: „При създаването на тази си хумористическа повест В. е бил непременно под влиянието на всеизвестната комедия от Гоголя:   Р е в и з о р а.   Сюжетът й значи заимствуван, но не може да се каже, че липсват и оригиналности.“ (Аз съм дълбоко покъртен.)
         Девети: (Този от началото още ме закаля!): „Повестта, която е тема на настоящето ми разглеждане, всеизвестната хумореска на В-ва:   М и т р о ф а н   и   Д о р м и д о л с к и,   написана по подражение на Гоголевия   Р е в и з о р,   е едно произведение и пр...“
         Десети: „Повестта Митрофан и Дормидолски, аз съм принуден, макар и с голямо съжаление (де, де, дяволо!), да кажа, че тя е едно близко подражение на   Р е в и з о р а   на гениалния Гогол!“
         Дотука - спизходителни бележки, доброжелателни мъмрания...
         Сега вече идат по-суровите присъди, безпощадните удари, топорите! Но какви топори!
         Единайсети: „Но, повтарям: при всичката талантливост на тая повест и непостижим хумор - тя е едно копие от Гоголя и - като всяко копие - не е оригинална... Прочее, няма голяма цена!“
         Дванайсети: „Трябва обаче да се признае, че   М и т р о ф а н   и   Д о р м и д о л с к и   е един изкусен плагиат, но на който, при внимателно взиране, познава се фалшивостта и белите конци, които го скърпят. В-в е за осъждане.“
         Тринайсети:   „М и т р о ф а н   и   Д о р м и д о л с к и   са една литературна кражба и руската народност на Дормидолски и Дакито, дори и на Бейката, вади очи!...“
         Ах, ти, чародеецо!
         Четиринайсети: „Подир всичко това нека кажа, че всяка кражба е осъдителна; но кражба, която се извършва върху благодетели, е възмутителна! В-в обра литературата на русите - не стига дето си дадоха кръвта за нас!...“
         Не, това е просто умилително!
         Петнайсети: „Но главната вина на автора състои не в това, че е откраднал сюжета и лицата от Гоголя - крал е и Любен, - а че е обезобразил гениалния руски списател. Не можеше ли просто да го преведе на български?!...“
         И аз сега виждам!
         Шестнайсети: „Удивително е до каква степен е дошла рабската подражателност у такъв един списател с въображение като В.: той е вземал на Гоголя даже и имената: така, Дормидолски се зове   И в а н,   както и двамата Гоголеви герои:   И в а н   Иванович и   И в а н   Никифорович!..."
         Това е страшна улика, признавам: чуло ли се е в България да има Ивановци?
         Седемнайсети: „Любопитно е, че В. нито си е помислил, че може да има българи, които през плет поне да са слушали за Гоголя.“ Нашият симпатичен списател нека си спомни пословицата прочее: „Чуждото и на Великден се зима назад...“ Впрочем всичките съчинения В-ви са подобни копирания от руски!“
         Тъй, тъй: добий кучката, като си я забил!
         Но осемнайсетият ръкопис цял се ограничаваше в тия думи:
         „М и т р о ф а н   и   Д о р м и д о л с к и“   е една жалка пародия на гениалния Гоголя, която не възбужда смях, както мислят някои, а дълбоко възмущение. Светотатството се не съди, а се презира... Отказвам се от разбора!“
         Този е най-красноречив!
         Липсваше само едно още: бесилото в Черната джамия!
         Сега аз си обясних царствуващото едногласие в това твърдение. Симпатичните тия млади хора, като говореха за Гоголевата комедия и повест, клеветяха се немилостиво. Естествено, почти всичките не бяха чели Гоголя. Инак нямаше да твърдят тия чудовищности. Те прегвачваха само по разни начини проповядваната от учителите им легенда, че   М и т р о ф а н   е подражение на Гоголя. Аз не казвам лъжа, а легенда, защото ако не беше достоверна и спорна, във всеки случай - беше приятна...
         Тая легенда се е затвърдила и вън от училищните огради: и в критиката, и в историята на литературата ни, тя мина даже в чуждата критика. Един русин - мисля г. Каплуновски, - като рецензираше повестта   М и т р о ф а н,   за която беше чел някъде, че под български имена осмива руски човеци, се възмущаваше против тая дързост на автора и предполагаше, че той навярно е имал пред себе си руски евреи или немци, а не руси, чийто характер е съвсем друг!

         *

         Нека разправя как се създаде тая мила легенда, тоя абсурд до днеска любовно гален и благоговейно съхраняван от нашите преподаватели на българската литература и от други.
         Но преди това да кажа с две думи как сгреших, та написах   М и т р о ф а н а.   Една автобиографическа черта, която читателят нека ми прости - зарад нейната късота.
         Трябваше да се захване печатането на V книжка от списанието „Наука“ за август 1881 година в Пловдив.
         Редакционният комитет на „Наука“, в който и аз бях член, се намери в трудно положение, когато прегледа материала, който имаше на разположение:   У ч и л и щ н а   д и с ц и п л и н а   от Я. Груева,   П о   н а с л е д с т в е н о т о   п р а в о   от С. Бобчева,   З а   п ч е л и т е,   превод от Писарева,   Т е х н о л о г и ч е с к а   б е л е ж к а   от П. Наботкова,   В о д а т а   и   н е й н о т о   з н а ч е н и е   от П. Николова,   Ф и л о л о г и ч е с к а   с т у д и я   от А. Балана,   З а д а в к и   от Ив. Салабашева; няколко народни песни, два бездарни превода на един Тургенев разказ и една повест на Помяловски, и смес нещо...
         Както видите, повечето от тоя материал сериозен, занимателен, но за тесен кръг читатели или за специалист; сух, по-сух от Сахарската пустиня за грамадната маса от читателите, които постоянно растяха за „Наука“.
         Трябваше в тая Сахара от учени термини и равни разсъждения едно зелено оазисче с бистро изворче, с няколко пойни птички, дето да си почине умът на кервана на читателите, дето да привлече вниманието му прохладната сянка...
         Липсваше белетристика! По реда си - тя отиваше най-напред, в първата ко̀ла...
         Потърсихме.
         Нямаше.
         К. Величков готвеше повест от въстанието („Жертви и отмъщение“), но той не пожела да я даде, преди да я довърши.
         А времето не чакаше. Печатницата искаше ръкопис и двете хиляди абонати, спечелени с първите книжки на „Наука“, ожидаха нетърпеливо да получат в края на месеца петата.
         Поканиха мене, но аз нямах нищо готово: ни ръкопис, ни сюжет. При това, в първа, втора и третя книжка бях печатал   Н е о т д а в н а:   желателно беше да дохаждат нови имена в началото на книжките. Българите се боят от монотонията.
         Покойният Караджов, член на редакционния комитет, се обеща да преведе един хубав разказ от чешкия писател Светополк Чеха и да го донесе сутринта.
         Ние се успокоихме.
         На заранта той ми съобщи в постоянния комитет, че не може нищо да стори поради други припрени работи.
         Налегнаха мене пак - да скътам нещичко оригинално. Аз се съгласих. Съчувствието, което беше спечелило списанието, подгряваше и нашата ревност, уголемяваше нравствената отговорност за добрия му вървеж и в бъдаще.
         Отидох у дома си и фанах да мисля. Понеже околната ми действителност се скъпеше да ми подскаже една тема за разказ, аз се углъбих в спомените си.
         Тогава се мярна пред очите ми един затънтен градец в северните поли на Балкана, дето бях службаш преди една година и половина, и две често срещани лица там, фигури оригинални...
         Тоя градец и тия две лица се откроиха с чудесна изпъкналост и ясност на очертанията в ума ми. Заедно с тях - и куп други второстепенни лица и обстоятелства във връзка с техните деяния. Впечатленията ми се бяха кристализирали, образите сдобили гранитна плътност, оставаше само да посегна и да ги рисувам, както едно изображение, турено под прозрачна хартия.
         В четири дни аз написах трите четвърти от повестта. Недовършена така, против правилото си, пратих част от нея в печатницата и непреписана на чисто. В бързотата аз не бях турил и название. На сутринта донесоха ми коректура в Постоянния комитет и там кръстих повестта с името на един от героите: Митрофан.
         Название съвсем неизразително.

         М и т р о ф а н   се появи в „Наука!“
         Смя се цяла България.
         М и т р о ф а н а   го учеха изуст.
         Друга моя книга немà вече такъв успех.

         *

         Причината?
         Една струя от веселост, която се разливаше от страниците. Тя подкупи читателите и избърса пред очите ми хилядите недостатки, неизбежни в такава прибързана работа.
         Този лесен триумф биде обаче затъмнен от едно облаче. Ненавистта трепна!
         В един провинциален вестник,   С ъ в е т н и к,   в Сливен, появи се една критика безименна срещу   М и т р о ф а н а   - първият дисонанс в хора от благоволителни отзиви и съчувствия.
         Тая критика явяваше на света, че държи за полата един градец, който беше откраднал   М и т р о ф а н а   от Гоголевия   Р е в и з о р   и от   С к а р в а н е т о   н а   И в.   И в а н о в и ч   и   И в.   Н и к и ф о р о в и ч!
         И критикът (аз после узнах, че бил Захарий Стоянов - бог да прости озлобената му душа!) ме привързваше с едно свирепо ожесточение на позорния стълб.
         Доколкото помня, многодоказателните улики на неоспоримото престъпление бяха тия:
         Първо: Гогол имаше една драма под название   Р е в и з о р,   а в   М и т р о ф а н а   на една страница нейде също излизаше мимоходом един мним ревизор.
         Второ: у Гоголевата повест двамата съседи, Ив. Иванович и Ив. Никифорович, се скарали; у   М и т р о ф а н а   също двама приятели се скарали!
         Трето: един от Гоголевите герои имал глава, прилична на рапон с опашката нагоре; у   М и т р о ф а н а   имало един герой, който имал валчеста глава!
         Четвърто: у Гогол някъде имало възклицанието: „Господ, Создатель мой!“ и у   М и т р о ф а н а   - „Боже, света Богородичке!“
         И още няколко се от подобна опасна важност.
         С тая щастлива метода на предвзето пощене и изкусен подбор почтеният този човек можеше да изкара   М и т р о ф а н а   откраднат и от Талмуда!
         Но най-много биеше критикът на присъствието на мними ревизори и у двамата автора: това съвпадение експлоатираше с много раздухвания и изопачавания.
         Малко я беше еня публиката да седне да проверява действителността и важността на това сходство: никоя публика не пощи една книга; тая роля оставя на критикувачите и буквоедите, а тя се доверява само на инстинкта си - или вкушава книгата, ако й се харесва, или я зафърля равнодушно. Публиката продължи да чете с жажда   М и т р о ф а н а   и да се смее.
         Но семето на съмнението беше фърлено. Каза се, че   М и т р о ф а н   е подражение на Гоголя и всички, които имаха интерес, повториха това. А господ знай малцина ли бяха те! Легендата се създаде. Злорадството намери сметка в поддържането й, лекомислието намери удоволствие да я повярва, а авторът не прие да се оправдава. Незначителното и безрезултатно епизодче на ревизора беше едничкото нещо в Митрофана. Нищо друго там нямаше! Иглата в купата видена - купата не. Някой глъбокомислен ли доктор-критик пишеше за Митрофана, речовитият учител по словесността ли говореше за него, винаги си даваха удоволствието да откриват пак Америка. Сега аз имах пред себе си осемнайсет тетради и всяка откриваше Америка. И с какъв наивно очуден тон! И колкото повече се дърляше откривачът на Америката, толкоз по-сигурно бе, че не е чел ни едно от горепоменатите произведения. "Който видял вълка - вика; който го не видял - дваж вика!", дума пословицата.

         *

         Но въпросът е сега: Подражение ли е   М и т р о ф а н   на Гоголя?
         Отговарям: Няма нищо по-невярно от това! Авторът е чел уломки (в Галаховата христоматия) от Гоголевата комедия само, но когато е писал повестта, нито се е сетил, нито е имал нужда да прибягва до помощта на фантазията на великия руски художник.
         Въпрос: Но вътрешно сходство няма ли между героите на   М и т р о ф а н а   и ония на великите творения на Гоголя?
         Отговор: Никакво!
         Въпрос: Нито в сюжета?
         Отговор: Никакво!
         Въпрос: Нито в тенденцията?
         Отговор: Никакво. Впрочем у   М и т р о ф а н а   няма и тенденция. Той е една невинна хумореска - смешка, - без никакво нравоучително домогване.
         Въпрос: Но казват, че във вашите герои се съглеждат типове от Гоголеви московци?
         Отговор: Не е истина! Моите герои са българи, архибългари, дебелоглави българи, до безобразие българи! Па в   М и т р о ф а н а   няма типове, а портрети окарикатурени.
         Въпрос: Но сходство няма ли в развитието на действието между   М и т р о ф а н а   и другите?
         Отговор: Никакво!
         Въпрос: Но тия съвпадения?
         Отговор: Съвсем случайни!
         Въпрос: Но Дакито, което наумява Гоголевия Ив. Никифоров със своята валчеста глава?
         Отговор: Дакито наумява само себе си. Ив. Никифорович е измислица, а Митрофан Дакито е истински, жив още.
         Въпрос: А Дормидолски, който се нарича Иван, както и Гоголевият Ив. Иванович?
         Отговор: Гоголевият Ив. Иванович е измислено лице, а Иван Дормидолски е истински, жив още. Питайте хилядите пътници, които минуват през градеца Ф. и отиват да му се поклонят...
         Въпрос: А другаруването им, а после скарването им?
         Отговор: Истински.
         Въпрос: Ами ревизора у Гоголя и у тебе?
         Отговор: Гоголевият мним ревизор е измислен, а моят е истински.
         Въпрос: Как, ти описваш подобна истинска случка?
         Отговор: Да, истинска - питайте г-на Жоржа Стоянов (аз ще соча имена на свидетели; нека извиняват господата; във всеки случай, призовки няма да им дойдат) от Търново за една странна сцена между съдията и него - на 1880 г. в гр. Враца, дето бил дошъл да стане жалбописец, и която ми разказа в Б-ца. Аз преместих тая сцена само в близкия град Б-ца, дето е действието на повестта ми, и смених личностите на съдиите. Понеже Жоржо Стоянов е далеко или хич го няма сега, попитайте тогавашния началник на телеграфната станция в Б-ца г. Ив. Стоянович, Аджелето. Той чу от самия Жоржа разказа как го зел съдията за ревизор по съдилищата.
         Когато описвах тая сцена между мнимия ревизор и съдията, аз бях така обладан от силата на спомените си, щото нито се сетих за слабото й сходство с Хлестаковата среща с чиновниците, което щеше да бъде експлоатирано от недобросъвестността и щеше да даде пища за една литературна лъжа, каквато е предметната легенда. Да бях се догадал, щях да изфърля този епизод, макар и крайно комичен.
         Въпрос: Но съществуваше ли тогава такава длъжност - ревизор на съдилищата?
         Отговор: Да. Истинският ревизор дойде в Б-ца скоро време подир Жоржа.
         Въпрос: Кой беше той?
         Отговор: Марко Балабанов.
         Въпрос: Има ли някаква прилика между сцените с ревизорите у тебе и у Гоголя?
         Отговор: Никаква!
         Въпрос: А между Хлестакова и твоя жалбописец?
         Отговор: Никаква!
         Въпрос: Но кое е онова нещо, което прави сродни двете съчинения, въпреки голямата разлика на достойнствата им?
         Отговор: Хуморът!

         *

         Дойде дума за подражание в литературата; за влияние, упражнявано от един писател въз други. Като отричам решително всяко влияние на Гоголя върху написването на   М и т р о ф а н а,   аз това правя не без скръб, защото трудът ми щеше да бъде несъмнено по-добър. Гогол е много типичен, своеобразен гений, вълшебен художник, да може да бъде подражаван. Той и в Русия няма ученици. Критиката го прави баща на съвременна литературна школа зарад неговия реализъм; но той стои усамотен по своя гениален хумор и особеностите на творчеството си и няма школа на него. Защо да крия? Влиял съм се. Пушкин и Лермонтов са ми откривали тайната на стихотворството, давали ми са уроци по музиката на речта, по красотата на формата, по изразителната краткост на мислите; но духът на тяхната поезия ми остана чужд - дух на резигнация и разочарование - и песимизъм у последния, който не отговаряше на моята жажда. Той бе несъвместим с младежките пориви и идеали, които трябваха на моето поколение, извикано на борба, орисано да изковава бъдащето...
         Ако има мои работи в проза или в стихове, зачнати под влиянието на чужди вдъхновения, то тия вдъхновения са дошле от запад... Виктор Хюго, Байрон и Хайне, тия властители на умовете на нашия век, са упражнили въз мене своето благотворно въздействие. Особено първият - с мощната си реч и полети... Но в някои мои граждански стихотворения стои песимизмът на Некрасова, както някои поеми - веенето на Шевченковия лиризъм.
         Гогол ми е останал обаче винаги чужд, недосегаем.
         Успях ли да отбраня от набедата в московщина Митрофана и Дормидолски, инак честни русофили? - Не знам. Но аз си изказах каквото ми се искаше - за моята си черга, в моята си книга. Всеки петел на купището си пее. Сега да туря точка и да кажа сбогом на прозевките на читателите си.

върни се | продължи