П л о в д и в,   в т о р н и к,   2   ю н и й   1881

         ДА, ЮЖНА БЪЛГАРИЯ НЕ МОЖЕШЕ да остане тиха пред събитията, които се изредиха с такава бързина в Северна България.
         Негодующий глас, който издаде населението на Пловдив в митингът на 31 май, е начелото на кипението силно, патриотическо, което непобедимо ще обземе, едно по друго, всичките български градове, села и колиби в тая област при получавание потресающите вести и което ще се изрази навсякъде с подобна нагледност и единодушие.
         И не можеше инак да бъде.
         Никой не би простил на Южна България мълчанието в настоящата минута.
         Това мълчание на общата съвест би било престъпление. То би се изтълкувало и от приятели, и от неприятели невярно и криво: едните би огорчило, другите би зарадвало и насърчило.
         Тая страна на отечеството ни никога не бе остала пасивна зрителка на големите събития, що са потресовали отечеството, и е взимала живо участие във всичките великодушни пориви, във всичките ужасающи преврати, на които от една известна епоха насам са били подложени съдбините на българский народ, било като е принасяла светлините на своите мъже, било като е принасяла кръвта на синовете си на жертвеника - изкупител на народната ни свобода. Ни в борбите, ни в жертвите, ни в страданията отсамбалканските българи не са оставали назад от северните братя, защото тяхното минало бе едно, тяхната настояща скръб обща, както и бъдещето е общо.
         Кризата, в която е поставено Княжеството сега от нечестните машинации на оная сган пришълци и чорбаджии, която наричат консерватори, или по-добре - от слабохарактерността на един принц, който се показа недостоен да разбере народът и нема̀ доста сърце да обикне тия, които с такъво безусловно дорение и честност му превръчиха честта си, настоящето си, бъдещето си, тая криза, казваме, безпокои и плаши цялото словенство.
         Ний видяхме вече от журналистиката как се отзоваха по тоя случай Черна гора - това гнездо на свободата, братската Сърбия, Хърватско, Чухия и почти цяла Русия, защото всичките тии знаят колко е дълго и тежко робството и колко трудно се спечелва една свобода: един ден е доста да я отнеме и векове страдания не могат да я изкупят.
         Знаем и ний добре това, може би по-добре от всички други.
         Ний, южните българи, които неправдата и насилието разделиха от другите ни братя, с трепет гледаме днес как чуждеземен крак потъпкува огнището, предназначено да бъде извор на надежди и на светлина за цялото ни отечество; с ужас гледаме, че това прокрето настояще на Княжеството ще се отрази още по-поразително на всичкото ни бъдеще, и нашите сърца се преливат от разбунтована кръв при видът на злото и при безсилието ни да го поразим инак освен със словото си единовременно, могуществено излязло от дълбочините на душите ни.
         И това слово, словото на Южна България, дето съвестите не са тласнати от партизанските страсти в заблуждението още, дето печатът не е окован от никой Батенберг-диктатор и волята не е помазана от никой Ернрот-угнетател, ще продължава да гърми с все повече и повече засилвание, под тоя синий свод, додето се чува до нас въздишката на погибающата свобода в Княжеството.
         Ний ще бъхтим безжалостно злото, било облечено то в личността на един чуждестранец - клетвопрестъпник, било в мундирът, било в расото. И наший глас ще бъде силен и съгревателен, защото ония, които го чуят, ще знаят, че той излазя из сърца горещи и наранени и че тоя велик глас изражава и негодуванието, и протестът ни против тиранията, и готовността, с която се одушевлява Южна България да подаде ръка на Северна, когато удари часът.

[Вестник „Народний глас“, Бр. 194 от 2 юни 1881 г.]

върни се | съдържание | продължи