Тая година гроздоберът беше закъснял. Последният дял от белочерковските
лозя: Присоица, се обираше в началото на октомврий. В Присоица лозе имаше
и хаджи Смион. Подир многократни покани Стремски, цял занят с избора си,
беше улучил обаче време и дошъл с домашните си на лозето му. Хаджи Евтим
беше отказал: времето му бе скъпо сега. Там беше и неизбежната кака Гинка
- близка роднина хаджи Смионова. Слънцето беше на икиндия. Лозята, които
покриваха полата на Стара планина, бяха напъстрени от разноцветните дрехи
на берачи и берачки, живописно пъплещи между шумолака на лозите.
Под големия орех на лозето гостите седяха на сянка. Бъбривата кака Гинка
разправяше постоянно, тя бе обиколила целия град и препоръчвала Стремски;
тя беше пуснала в ход всичкото си красноречие и всичките достъпни ней средства,
даже и мъжа си Генка; но се оплакваше от неговата неумелост.
- Поплювко,
за хурка... За мен било да съм мъж... Да бях мъж, щях да ти събера митинг
и да му държа слово за вас! Ама за нещастие...
- Напротив,
за щастие на мене - дето нямате мустаци! - усмихна се Стремски. - С тоя
ум и с тия ораторски уста вие щяхте сами да искате да бъдете депутат и
във вази щях да имам ужасен противник.
Тя
се изсмя. После щеше да каже нещо, но внезапно си направи с ръка сянка
на очите и взе да гледа нещо в някое лозе. Па веднага се затече нататък.
Стремски
отиде на горния край на лозето - обрано вече там - и се качи на канарата,
до слога, да погледне пъстрата картина на лозята под него, които се спущаха
до реката и ливадите. После, като съгледа няколко ореха, остали на недобруления
горен орех, той захвърля с камъни да ги свали. Тая гимнастика му причини
голямо наслаждение: той си спомни детинските години, когато е брулил чуждите
орехи и плахо, с разтупано сърце поглеждал наоколо да се не появи пъдаря...
Всред
разгара на бруленето той зачу отстрана Гинкиния вик:
- Чакай,
чакай! Ще ни избиеш! Остави да минат хората!
Той
погледна в пътеката, обрасла в шубръки, и видя кака Гинка и една мома с
цветна омбрела.
Стремски
се взря в тях. Веднага сърцето му ужасно се сви. В другарката на кака Гинка
той позна пътницата, която видя в Бреговец: тя бе същата, що видя и при
канарите. И двете се отбиха и дойдоха под ореха.
- Невенке,
да ви запозная с нашия бъдещи депутатин, господин Стремски! - каза кака
Гинка, като пропусна да назове по фамилия девойката.
Но
Стремски вече знаеше кого има пред себе си. Той позна Невянка Шамурова.
Силно
развълнувана, девойката се ръкува обаче с него сърдечно и свободно. Тя
беше нарасла, развита, прелестна, съвсем друга от каквато я видя преди
две години в Балкана. Хубавица истинска! Затова и не можа да я познае в
Бреговец.
Разумява
се, един от първите въпроси, които след първите здрависвания дойдоха на
устата му, беше и да я попита отдека идеше преди една неделя, та мина през
Бреговец.
И от
отговора й той получи обяснение и на думите: „Вземи, голубчик!“ - думи
тъй сладко звънтящи и досега на душата му.
Невянка
Шамурова се връщала тогава от Николаев, дето я турил в пансиона един неин
калеко, търговец там, прибрана от него след развалата на Бяла черква, която
разсипа и баща й. Подготвена вече в Бяла черква, тя постъпила в четвъртий
клас на гимназията, довършила успешно тая година шестий клас и се завърнала
по волята на баща си. В Бреговец и ней се сторило, че го познала...
Додето
разправяше това просто, свободно, изящна, с поглед светнал, с известно
стеснение, което се изражаваше чрез шаренето с края на слънчебрана земята.
Стремски впиваше очи в нея смаян, с много внимателен вид, но повечето слова
не чуваше, а само гълташе сладката музика на звуковете... Кака Гинка и
тя, смълчала се, слушаше Невянка, стреляше очи по лицата на двамата млади
и лукаво се усмихваше на вълненията им, особено на Стремски, изгубил своето
самообладание, смелост пред свободната руска възпитаница.
- Гино!
Гино! - извика един слаб, писклив глас отдолу и едно ниско, сгибаво* [непохватно]
човече с белезняви френски дрехи се подаде между шумата на лозите.
- Генку
иде рапорто да ми дава! - каза кака Гинка, като се обърна към Стремски
засмяна. После извика на мъжа си: - Стой там! Че змия има тука, ида сега.
Невенке, извинете! - и тя се затече и го пресрещна.
- Какво
ще ми кажеш?
Генко
Гинкин с отхлупен назад фес, запъхтян, действително идеше на доклад при
жена си за своята деятелност по Стремскевия избор.
- Лошо,
лошо! - избъбра той чевръсто.
- Не
думай хаирсъз лафове! Казвай какво е!
- Шамурът
- долу, много лош! Пцува! Не бива... Много сърдит, дявол да го вземе...
Ще те хвърля, каже, в реката...
- Да
го порази! Ами защо те не хвърли?
- Не
се бой, той ме плашеше: тя е пресъхнала!...
- Все
ще се намери за тебе някоя жабешка вирчина... Колък си? А бре, хапльо,
какво дириш ти при хаджи Гъча? Него ли намери? Той с капка вода би удавил
Стремски!
По-долу
найдоха хаджи Смиона. И той беше угрижен от Генковото известие, че хаджи
Гъчо е тука днес.
- Отде
се запиля? Ще напакости! - каза ядосано кака Гинка, която беше прегърнала
страстно интересите на Стремски и страдаше от премеждието, в което хаджи
Гъчовото дохождане туряше сполуката на делото.
Тя
се обърна нагоре, дето остаяха Стремски и Невянка, невиждани оттука, и
каза, като пляскаше ръце:
- Тъй,
влюбете се там, па се вземете, да се пукне тоя джелатин!
- Кому
приказваш, Гино? - попита хаджи Смион.
- Там
има две птички на черешата!
- Право
имаш: и птичките се либат: аз видях веднаж как две врабчета се целуваха
с човките си... И тъй ми домиля, знайш, като ги гледах, щото рекох на булката
у дома...
Беритбата
следваше деятелно. Долу в ливадата, при реката, бяха в живописни групи
насядали семейства, излезли на разход. Там беше и хаджи Гъчо със своето.
Невянка беше дошла на лозето тяхно, близо до хаджи Смионовото, да позоби
от самите лози, и там беше я намерила кака Гинка и поканила да я запознае
със Стремски.
Кака
Гинка си намери работа в долния край на лозето и само след един час се
върна на горния край, дето завари пак двамата, на същото място, в същото
положение, че приказваха. Тя им се извини, че се забавила, но те я погледнаха
учудени и опуйчени.
Влюбените
не забележват времето!
Хитрата
кака Гинка веднага разбра това и не щя да смущава щастието на Стремски
с обаждане безпокойната вест по избора му.