Откак ний оставихме Стремски с Невянка Шамурова в Стара планина, до тоя ден се бяха изминали без малко две години. През това време живота на Стремски беше ред от грижи, промени, скитане от място на място и вълнувания от всякакъв род. Това напрегнато съществование удвояваше изтеклите оттогава месеци, то беше дало на физиономията му печат на ранна сериозност и подчертало мъжествената му изразителност.
          Пристигнал благополучно в Троян, Стремски намери там майка, братя, сестри в сълзи и отчаяне. Известието за бащината му гибел беше го преварило вече. При тая скръб намериха се в крайна нищета и безизходност. Но скоро бедите се умножиха: трябваше да се бяга и от Троян, в който също настъпи паника. Сюлейман паша правеше ужасните си юруши въз Св. Николския връх и всеки час се очакваше нахлувът на ордите му в Северна България. Всички бежанци минаха тогава в Габрово и Търново, току-що успокоени от победата, която отблъсна Сюлеймана от Шипченския проход. Габрово и Търново, претъпкани с войска и от големи тълпи бежанци от долините на Стрема, Тунджа и други крайнини на Тракия, не можеха да прехранят толкова свят, нито да го подслонят. Злочестите „изгорели“ страдаха от глад, страдаха от студ, страдаха от болести всевъзможни, страдаха от изтребителния тифус - неизбежния другар на всяко безредно натрупване на големи навалици свят, в лишения и неволи. Бежанците мряха като мухи. Тифусът и гладът, и есенните мокроти отнасяха всеки ден със стотини жертви, избягали от турския ятаган и от пожарите на родните си градове. Стремски през това тежко време не се отдели от майка си, настанена в Габрово, разбита от скърби и страдания; обстоятелствата го бяха направили ненадейно глава на семейството и отговорен за неговото съществование. Понеже не му бе възможно да вземе сега по-деятелно участие в борбата, той влезе в Червений кръст и се предаде с любов на делото на облекчение човешките страдания... Но по-нататъшните успехи на руското оръжие при Плевен и Шейново пренесоха театъра на военните действия през Балкана и заедно с това потокът на бежанците, преживели тоя смъртоносен период, рукна назад към планината, към пепелищата си в Тракийско поле. Това ново преселяване трая цяла зима. Стремски изпрати също домашните си за Бяла черква, дето се настаниха в една от къщиците по края, пощадени от пожара, тъй като от тяхната само пепел остаяше.
          Между това, Русе все остаяше в турска власт, окръжен от корпуса на царевича. Княз Черкаски назначи Стремски като преводчик при полка на генерала А., който действуваше срещу Али паша при Черни Лом. При една среща около Тръстеник на един малък руски отряд с турския табор, Стремски привлече симпатията на генерала чрез своето присъствие на духа в най-критическата минута и чрез полезното мнение, което изказа по нуждата на една военна мярка, която спаси положението. В надвечерието на Санстефанский мир Русе биде изпразнен от турците и царевичевия корпус доби друго назначение. Дондуков, който наследи Черкаски, поминал се в Сан Стефано, назначи Стремски като преводчик при търновския губернатор. Но Лукиянов скоро склони Стремски да мине по съдебната част, като ценеше неговото развитие и ум, и го прати председател на Никополския окръжен съд, дето Стремски трябваше да захване от азбуката на съдебната наука - съвсем чужда нему. След няколко месеца един непредвиден случай го накара изново да се премести, по администрацията в Русе. Мина по обиколката си, през Никопол, новоназначений русенски губернатор, генерал А., завзел мястото на предшественика си, генерала Золотарева. Генерал А. случайно срещна там Стремски и дойде във възторг - от случая да има при себе си Стремски, чийто ум, характер и енергия познаваше. Прочее, Стремски отиде в Русе. Но видните служби в губернаторската канцелария бяха заняти и губернаторът назначи Стремски извънреден чиновник на особни поръчения при себе си.
          Подир тая безкрайна одисея, която го води и тласки по разни посоки, от бреговете на Босфора до дунавските, Стремски седем месеца пребъдваше в Русе. Но от всичките градове Русе остана най-паметен за него, защото в него Стремски изпита най-силните вълнения.
          Той се влюби.
          Запознат едвам преди четири месеца със семейството на Иваница Филович, виден русенец, Стремски се увлече от дъщеря му Драга и я обикна с всичката сила на своята богата, младежка душа. Драга му отговори с взаимност. Срещите на двамата влюбени, улеснявани от открития и дружествен живот на тукашното общество, заставаха чести. У дома им, дето на Стремски се радваха, на разходки, по градини, вечеринки - вред те се намираха, за да разменят сладки погледи и неми, щастливи въздишки, а без свидетели - и къси свенливи целувки. Стремски пръв път любеше в живота си и любеше, както любят в такъв случай: силно, горещо, лудо. Той се чувствуваше безконечно щастлив. Перспективата на тихо и светло домашно щастие се усмихваше вече на душата му, любовта озаряваше с розови лучи бъдещето му, което се пълнеше цяло от милия образ на Драга.
         Днеска пръв път това чувство му докара болежи, неизвестни досега. Злобата против безсрамието Веригарово го задъхваше. Той се мъчеше от мисълта, че трябваше с такава личност да има дуел, който - от друга страна - не можеше достолепно да откаже, и че името и честта на Драга поради този дуел бяха изложени на градските клюки. Вероятно, още този час бедната Драга беше пища на общественото злодумство... Но жребият беше хвърлен. Той прие положението, каквото беше, готов да си изложи гърдите за защита на драгата девойка. Храбър и решителен в други, може би много по-опасни минути, той сега имаше нужда само от един героизъм: да може да победи отвращението си против Веригарова, да дели мегдана с един пуст и безхарактерен човек. Във всичкий тоя рой от мисли ни едно съмнение не му дойде за Драга, ни един въпрос той си не зададе за нейната искреност и благородство. Той си не допущаше това. Той я тъй силно любеше и той тъй се уважаваше, щото подобна мисъл би го унизила. Само едно би било възможно да се случи: наистина да е дръзнал Веригаров да каже на Драга гадките си стихове.

съдържание | съдържание | следваща глава