Между това Мачухонски геройски отблъсна нападението. Патев се смири, като
узна, че има работа с един чиновник при губернатора, на когото службата
обаче не знаеше в какво се състои и пръв път я чуваше. Позна само, че е
крайно важна длъжност по високомерния тон, с който старецът се титулира.
Мачухонски се укроти също. Лицето му подир тая победа придоби обикновеното
си добродушно изражение, нещо, което съвсем не успокои чужденците. Той
се загледа също към Дунава. Много далеко на запад в тъмнината се показваше
сега светлочервена точка, прилична на голяма звезда, ниско паднала до земята.
Това беше парахода, който идеше от Свищов с Дондукова. Всички очи се впериха
в тая светлина. Заедно с любопитството порасна и натискът. Мачухонски се
извърна назад да види кой му е отдиря, и дръпна хаджият за ръкава.
- Евтимие!
Погледни две красавици: първата и друга - две капки! Велика е господнята
мъдрост - пришепна му пак Мачухонски. Хаджият тоя път се полуизвърна и
погледна дебнешком. Зад него стояха Драга и Светлина, а зад тях - баща
им, Голичев и Патев.
Хаджи
Ептим си доближи устата до ухото на другаря си и му пришушна:
- Тия
са нашите сватове будущи.
Мачухонски
го погледпа зачуден.
Хаджи
Евтим прибави, като гледаше напреж си:
- Момата
с жълтата капела ще ми стане снаха. Виж я.
- Как,
тя ще се сгоди с Найден Марковича?
- Да.
Другата е сестра й.
Това
съобщение има магическо действие на екзекутора. Одевешният свиреп старец
сега се превърна на олицетворена любезност. Той се извърна към Драга и
Светлина, натисна се, та им отвори място и ги покани да дойдат отпред,
при заградата.
Те
благодариха усмихнато на вежливия кавалер и дойдоха до заградата.
Хаджи
Евтим ги поздрави само с „буна сяра“, защото ръка не можеше
да се подаде тука, па се здрависа и с Иваница и Голичева - пак по влашки.
С Патева се не познаваше. Мачухонски възхищен и горд, че можа да услужи
на двете прекрасни българки, стоеше като една непоколебима скала зад Драга
и я пазеше от натиска. Той гълташе с наслаждение миризмата от резеда, с
която госпожа Голичева напои въздуха. Той вече не гледаше към Дунава, дето
бяха вперени всички погледи към идещий насам параход с императорский комисар,
той пазеше само дамите и ревниво разперяше ръце, да спре чуждо досягане
до Драга. Въпреки тая церберска бдителност, Патев насили пак - да дойде
до Светлина и Драга. Мачухонски се възмути от тая нова дързост на одевешний
си противник и изново пламна. Рицарската чест му заповядаше да брани дамите
от неприятно съседство. И хаджи Евтим погледна накриво Патева, който искаше
да се долепи до харесаната бъдеща снаха. Той забележи в обноската му някаква
свобода, като че е някой, който е близък на девойката.
Мачухонски
потегли назад Патева.
- Нямате
работа там - каза му той, - тия дами са под мое покровителство - и брадата
на екзекутора настръхна войнствено, готова на всичко...
Патев
изгледа възмутено дръзкия старец.
- Оттеглете
се назад, господин Патев! - каза му Филович, па се изсмя.
Патев
се дръпна, па се изсмя и той.
Изсмяха
се и сестрите.
Изсмя
се тогава и Мачухонски, без да знае защо.
Кикотенето
стана общо.
Хаджи
Евтим само, като не знаеше причината му, стоеше равнодушен.
Но
Мачухонски победи. Той остана пак на позицията си.
Параходът наближаваше. Скоро той се срещна с губернаторския
параход и заедно двата парахода патегляха насам. Подир малко княз Дондуков
стъпяше на скелята сред заглушителните ура на трийсетхилядната тълпа, сред
гърмежа на топовете, които ригаха пламъци на брега, отвъд Черни Лом, сред
урагана от всеобща радост на един народ, поздравляющ възторжено представителя
на царят, който го освободи.
Мачухонски
ревеше, Филович ревеше, Голичев рвеше, Патев ревеше - лицата им приличаха
на лица на луди - Светлина, отпуснала веера си, пляскаше с ръце възхитена;
Драга, бледна и безпокойна, гледаше към тълпата, натрупана около княз Дондукова.
Хаджи
Евтим, с бузи измокрени от сълзи, махаше капелата си над главите на сестрите
и викаше като бесен:
- Са
траяска!
Мачухонски
му забележи:
- Викай
ура! Каква е тая поганска дума: „са траяска“?
- Тя
си е българска, остави ме - каза хаджият и продължи да реве своето безконечно
„са траяска“ и да маха с шапката, която най-после отхвръкна от ръката му
и падна през заградата на покрива на долните къщи.
Виковете
дойдоха до пароксизмът си, когато Дондуков замина, прав в пайтона, гологлав,
из Княжеската улица, дето друго море от хора подзе стихийното и гръмотевично
фучене на народния възторг.
Навалицата
от набрежието рукна като порой и се сля с оная, която пълнеше Княжеската
улица. Тя увлече и Мачухонски, и хаджи Евтима, веднага изгубили от погледа
си Филовичевото семейство.