Една пощенска кола издруска на улицата.
          Те надникнаха из прозореца.
          - Откак направих тия страшни разкрития, аз вече няма да видя мир - каза докторът. - Всяко изтрещяване по улицата на кола, всяко появяване на пощенски раздавач ще ме прави да трепкам, все ще очаквам отчисление... Дявол ме взел! Ах, тази кола иде откъм Лом.
          - Там са една възрастна жена и една мома, хубавичка - каза Стремски... - Чакай! - извика той внезапно, па се улови за челото и се взря.
          - Позна ли ги?
          - Чакай! - и Стремски сгоди знак доктору да мълчи, като че искаше да събере мислите си, да улови някой далечен спомен.
          - Какво има? Коя е тази госпожица?
          - Не мога да се сетя... - каза замислен Стремски. - Но тая мома съм я виждал вече - де? Не помня... Но сигурно ще усетя... Хай да излезем.
          - Къде?
          - На Милановия хан. Там непременно ще се спре тая пътница, за да обядва, докъд препрягат колата й в станцията. Можем там да разберем коя е.
          - Сега пак ще те съдя: що си такъв женльо? От Русе идеш бит, търсиш пак да те бият. Остави фустаните.
          - Искам да разбера коя е?
          - Една пътница, която минува!  Какво те интересува? Истина, хубавичка е... Имаше носът на Алма̀... Ха чуй, довечера ще бъдем на гости у Огулева, поканени сме на чай... И Беринков е там. Ще изпросим да ни поиграе Алмата волуптозната турска шансонетка „Кючук ханъм“, под дайрето.
           - Да вървим! - каза решително Стремски.
           Те излязоха и тръгнаха за Милановий хан.
           Наистина Стремски се стресна, като видя тая девойка. Той искаше да узнае непременно коя е или поне - нещо за нея. Тя не зачуди само неговото любопитство, а на сърцето му нещо каза. Нещо много познато, много близко, нещо, за което той не можеше да се догади, имаше за нежо в непознатата пътница. Това нещо, това смътно възпоминание беше много сладостно. Поне сърцето му радостно се сви в гърдите му. Не, тая мома не беше чужда за него.
          Още като излазяха на мегдана, дето беше хана, те зърнаха на чардака му на корния кат към пътя възрастната жена и девойката. Те похапваха при една маса. Кога приближиха към тях, Стремски видя, че девойката беше облечена в сива дълга пътническа дреха, преметнала през рамо чантичка, с малка шапчица, завита с белия воал, дигнат от лицето, което беше беличко и хубаво. Всичко това Стремски успя да види в разстояние на половин минута, защото девойката, като забележи, че е предмет на вторачено взиране на двамата младежи, свенливо се поотмести, за да бъде заслонена от стълпа, що подпираше потона, а може би случайно стана това.
          Влязоха в хотела, за да получат сведения.
          Но нищо сърбинът не можа да им обади, освен че идат от Лом и пътуват за София.
          - Старата трябва да е майката - каза той.
          - Не е, господине: ербо она й говори све - обясни ханджият.
          - Значи, просто другарка й е - допълни Догански.
          - Ний ще чакаме тук да я видим по-добре, кога се качи на колата - пошушна Стремски доктору.
          - Добре, ела да влезем в кафенето.

съдържание | съдържание | следваща глава