На 14 марта гърците в столицата на Южна България дадоха едно ново доказателство за своята безочливост.
         А българите - пример от едно благодушие, което навсъде, дето човеците се уважават, би се нарекло отсъствие на народна гордост.
         Едно време тоя град беше центърът на националното движение, изходна точка на всичките великодушни стремления, огнището на патриотизмът, самопожертвованието и борбата.
         Тогава той се казваше   Ф и л и б е.
         Днес - Пловдив вижда в оградите си други неща. Космополитизмът царува там, дето беше огненото въодушевление. Апатията и самоунищожението ни надминуват до поразителността си високомерието и безсрамливостта на гърците.
         Не съм за фанатизмът.
         Аз бих желал само повечко достойнство, повечко чувство за достолепие.
         Гърците ни правят непрестанно война. Никоя клевета не са забравили да пуснат върху ни, никое оръжие не са пренебрегнали, за да ни докачат. Журналите им са шпиони, училищата им са гнезда, дето изливат омразата в душите на потомството си, баловете им са демонстрации против нас, всичките им дела са постоянни враждебни предизвикания на нас. Тии не пропущат никакъв случай да ни оскърбят, тии не забравят никаква подробност, която може да нарани националното ни самолюбие. Призовават ни на гръцки бял, с гръцки билети за гръцката народност, в гръцкото училище, цяло облечено в цветовете на Елада, ив замяна на всичките тия удоволствия искат ни една лира.
         Ние даваме лирата и отиваме.
         Що има от това? Не е ли за веселба? Защо да имаме глупави скрюпюли? Нека ни удрят по лицето със своята презрителна надменност; нека ни вадят очите със своите елински шарове, ние сме по-силните днес и можем да им простим това утешение.
         Така разсъждаваме ние и пълним балът им със семействата си и касата им с жълтиците си и ние знаем на какво ще ги употребят...
         А гърците се смеят зад нас и, да кажа ли? презират ни! Да, презират ни: нашето търпение, наший примирителен дух, нашата готовност за дружба.
         Преди няколко време „Марица“ помисли, че може да стане тълкувател на тия хуманитарни чувства, като свенливо загатна, че делото на сближението между внуците на Василий II Вулгархтона и внуците на Самуила успява.
         Цяла буря повдигна се!
         „Филипополис“ с всичкото си пословично безумие обяви, че това е безсрамна лъжа, че това е немилостива клевета, хвърлена напусто въз елинский народ.
         51 души гърци първенци от градът ни издадоха и подписаха огнен протест, в когото прогласаха пред цял свят, че никога не може да стане дружба между гърци и българи, между цивилизацията и варварщината!
         И това стана днес, в минутата на възможното обявление война между Турция и Гърция, когато гърците имат най-голяма нежда от съчувствие и приятелство на съседите си.
         Но ние приехме горните заплювки и си замълчахме.
         На тоя час обаче гърците имат нов случай да удовлетворят своята мъстителност и високомерие.
         Именно снощи. Гърците даваха първото представление в новосъздадений интернационален театър, представление абсолютно гръцко: гръцки актери, гръцки пиеси, гръцки език и дори билетите   с а м о   н а   г р ъ ц к и,   като че всичките хора отбират техните йероглифи; гаче в тоя злочести Пловдив няма друга народност освен гръцката, гаче Пловдив е някое село на остров Евбея, а не град, построен въз окървавената Марица, дето живей, работи, кръстоства си, вълнува се една многочислена и интелигентна българска публика, н а   с н з х о ж д е н и е т о   и п а р и ц и т е   н а   к о я т о   е д и н с т в е н о   р а з ч и т а т   и н и ц и а т о р и т е   н а   п р е д с т а в л е н и е т о.
         Не идат ли българите, театърът ще хване да пустеее.
         Но не! Ние пак пълнихме и гръцкия й театър.
         А ще го пълним и занапред, защото у нас няма народна гордост, защото ние не чувствуваме всичката горчевина на пелинът, когото ни поднасят гърците, било при шумът на танцующите рокли, било при примирението на тъмнооките актриси.
         А наший беден народен театър нека чака.
         А нашата бедна драматическа литература нека спи.
         Не трябва фанатизъм! - чувам, че викат някои.
         - Доста подлост! - казувам аз. - Ако не смеем да вдигнем ръкавицата, която ни хвърля това безочливо племе, поне да му не подаваме десницата си, която то не желае.
         За бога! Малко характер!

[Вестник „Народний глас“, Бр. 172 от 17 март 1881 г.]

върни се | съдържание | продължи