Някакво бързо тичане по пруста привлече вниманието им. Наставаха да видят из прозореца. Но стъпките вече се чуха зад вратата.
        - Колчо беше това! - каза Недкович.
        - Ти не си видял добре - възрази Мичо; - как може сляп човек така да припка.
        - Тая работа не е оферна - забележи поп Димчо.
        Членовете неволно поизтръпнаха. Вратата се хлопна или по-добре издъни.
        Колчо се втурна като вихър вътре. Той се задъхваше.
        Всички очакваха приковани.
        - Наши хора ли са тука? - попита с прекъснат глас.
        - Все наши. Какво е, Колчо? - попита бай Мичо.
        - Вива! Да живей! Радост и слава! Радвайте се, братя! Полудейте и аз ще полудея! - викаше Колчо като безумен, хвърли си феса нагоре, пляскаше с ръце, скачаше един аршин високо, напипа случайно бай Мича и взе да го целува по устата, по бузите, по ушите, по рамото... и да го дави. Бай Мичо се оттегли постреснат. Тоя неестествен, исторически припадък от радост порази всичките. Помислиха, че е изхвръкнало витлото на бедния слепец.
        - Какво ти е бе, Колчо? - попита състрадателно докторът, като диреше в лицето му симптомите на бясна лудост.
        - А бе не сещате ли се бе? Жив е! - викаше Колчо, като се хвърли въз доктора сега. - Вива! Графчето ми е живо.
        - Как? Бойчо?
        Това питане изхвръкна в същия миг из десет уста.
        - Жив е бе!
        - Колчо, вшутяваш ли се, или те е излъгал някой? - каза бай Мичо строго.
        - А бе жив, жив, бай Мичо! Стисках му ръката, милвах го по бузите, слушах му гласеца, видях го почти! Не вярвате ли още?
        - Дека е?
        - При вратнята чака, а мене прати да ви предизвестя... Напипа ме току като отварях. По ръцете го още познах...
        В тоя миг видяха, че дворната вратня се поотвори и влезе селянин. Той беше с опърпана шапка, увит в широка селяшка козяница и с две пилета в ръка. Едното му око, вероятно болно, кърпа превързваше.
        В други случай никому нямаше да хрумне на ума, че тоя селянин е Огнянов. Сега го познаха изведнъж всичките. Те го познаха с духа повече, отколкото с очите.
        Мичо изскокна на вратата и извика спокойно уж:
        - Бай Петко, ела, ела, да видим какво правите.
        Но гласът на бедния подпредседател беше схванат и глух, като че го стискаше някой за гръкляна.
        Огнянов мина бавно двора, разкалян от дъжда, качи се тежко по стълбите и каза дебело:
        - Цървулът ми ще ви омаца одъра, бай Мичо, ама прощавай...
        И Огнянов влезе в стаята.
        Спуснаха се, запрегръщаха възкръсналия. Разпитвания, възклицания, излияния, чудо радост! Огнянов остаяше най-спокоен, повидимому.
        Когато се уталожиха, бай Мичо просълзен каза:
        - Председателю, заеми си мястото, заседанието не се е свършило!
        - Приемам, но само за днес - каза Бойчо усмихнат и седна в къта.
        Сега видяха, че и нему очите бяха засълзили. Това беззаветно горещо участие на другарите му по дружба и по идея го покърти до дъното на сърцето.
        Бай Мичо посочи Кандова и каза:
        - Ето и Кандов ни стана днес брат.
        Огнянов срещна погледа си с Кандовия.
        - Господин Кандов, България заслужава да се потрудим за нея.
        - Даже да умрем - отговори Кандов.
        А бай Мичо се любуваше на Огнянова и не можеше да му се нарадва.
        - Няма да те дадем сега лесно, Бойчо - каза той и излезе на пруста. - Велизарие! - извика той там. - Донеси двайсет цепеници от избата и ги нареди тука!
        Син му донесе двайсет пушки из скривалището и ги изправи зад вратата.
        - Заключи сега вратнята с ключа и с катанеца.

 

 

 

 

 

съдържание | съдържание | следваща глава