Въпреки тревожното състояние на духа си, Огнянов заспа най-после и спа дълбоко два часа. Такъв крепък сън посещавал, уверяват, и осъдените в предвечерието на смъртното им наказание. Призори той се сепна и се озърна наоколо. Природата се разбуждаше. Развиделяваше се навсякъде. Небето, белезняво-бледосине, бе изгубило последнята си трепкава звездица. То побеляваше повече и повече на изток. Една червена, яркоогнена тъсма лежеше надлъж по върховете на планините там. Това приличаше на зарата на някой отдалечен пожар. Прозрачни мъгли още се пластяха в гънките на урвите на Рибарица, но снежната й корона се руменееше вече от отблясъка на възточната заря... Само Богдан беше застлан още с мъгла и имаше настръхнал и студен вид. Но полека-лека мъглите се разсяха, виделината ставаше по-бяла и по-силна и зелените планини, гори и могили околовръст се усмихнаха и погледнаха радостно под лазурното небе на тая пролетна утрина. Някъде в гората ранни славеи запяха.
         Огнянов стана, хвърли поглед върху лежащите въстаници в укреплението, завити с козяци и с ямурлуци, под които зъзнеха, и се запъти по посока на Зли дол. Той отиваше да обсъди положението с военния съвет.
        Скоро той се изгуби в дола,който пресичаше пътя му. Светна се хубаво вече. Изгря и слънцето.
        Въстаниците в укреплението бяха всички наставали и се заловили, под надзора на десетника, на работа по доизкарването новите окопи, станали нужни поради увеличението на числото им от малкия отредец, пратен тук снощи. Те бяха сега по-бодри. Марчев бе им пошъпнал, че Огнянов вече е направил рекогносцировка до отвъд Текията и че положително знае, какво днес въстава и Бяла черкова... Такава една вест повърна малко куража. Момчетата се малко поококориха, лицата им се отвориха - развеселиха даже, и някои затананикаха смешни песни. Свойственият на българина хумор не се забави да се прояви... Захвърляха се остроти на сметка на четворицата клисурци, що бяха осъдени да застрелят циганина.
        - От пет крачки и да не можете да ударите Мехмеда... ами втори път... да му берете греха на горкия... Една минута, дето му дадохте още живот, струва за сто години мъчения... Той си изпати всичките грехове - казваше един.
        - Дявол да ви вземе - отзова се друг, - направихте го мъченик... и той сега е в рая при Мохамеда... - подзе друг.
        - Лъжеш - обади се трети; - Димчо и Стамен Гаргата го хвърлиха в локвата там и той сега е при жабите.
        Смехове.
        - Бе, от толкова близко и ни един куршум да го не удари - извика друг един; - аз от толкова място и с плюнка го бих улучил.
        - Отрязвам си главата, че вие не сте мерили.
        - Право, право, от толкова място и баба ми би го измерила...
        - Мерихме бе - оправяше се един от закачаните.
        - Мерихте, ама мижахте...
        - Истина, аз замижах, ама кога отпънах чакмака...
        Смехове пак.
        Други закачаха Рачка за името му.
        - А бе, Пръдле, кой те надари с такова славно име? - питаше го един.
        - Рачко! Тебе ти не е такова името, лъжеш! - дразнеше го друг.
        Рачко се докачи.
        - Кой лъже? Питайте графа!
        - Не, не, лъжеш... докажи, че си наистина пръдле...
        И присмехулникът му каза какво доказателство иска.
        - А бе знаете ли? Той ни взимал вчера за хайдуци...
        - Има право - забележи един. - Боримечката го обрал: взел му ножиците и аршина из торбата...
        - Взе ги, взе ги, ей тъй, из торбата ми, взе ги оня лошият - потвърди Рачко.
        - Що му са били?
        - Натрошил ги за джепане на топа.
        - Ех, та тогава и Севастопол ще разбием.
        - Ако и нашата батарея направи като злидолската, то ни един турчин няма да остане жив.
        - И клисурското царство си остава навеки непокътнато - смееше се друг.
        - Какво ли махат там? - попита един, като се обръщаше на изток.
        Всички се обърнаха към същата посока.
        Далегледните стражи даваха условни знакове на укрепленията, че са видели неприятел. В същото време двамина души от тия стражи търчешком отиваха към Зли дол, да дадат подробности на военния съвет.
        Току-що известителите пристигнаха в казаното укрепление, показаха се откъде Рахманлари две конни отделения турски, от по двайсетина души. Едното вървеше из друма, а другото през къра. Въстаниците с вълнение се взираха - няма ли да се появят други сили след конниците. Но нема други да се появи.
        Тозчас два пеши отряда, по численост по-силни от турските, спуснаха се от укрепленията, за да посрещнат турските. По-едрият отряд излезе из укреплението на Зли дол.
        - Кой го води? - питаха въстаниците и се взираха в предводителя.
        - А бе не видите ли, Огнянов! - обадиха се неколцина.
        - Графът е, графът е, аз да се закълна... В каквито дрехи да се облече, аз го познавам... На Карнарския хан, вам лъжа, мен истина...
        Но никой не слушаше Рачка.
        Турците спряха, като видяха българските отреди, и се оттеглиха назад.
        - Припари им на синковците - забележиха някои радостно.
        - И днеска няма бой.
        - Чини ми се, че Бяла черкова им е отворила работа... - разсъди друг.
        И укреплението пак зашумя от деятелност и весели разговори.

 

 

 

 

 

съдържание | съдържание | следваща глава