Освен Дамяна никой друг не беше посветен в тайните въжделения Светославови: нито Фросина, нито Пантолеон. Но и двамата се догаждаха: първата по някои загадъчни думи за някакво „светло“ бъдеще, изтървани из устата на Светослава в двете любовни беседи, що бе имал вече с нея, а вторият чрез природната си прозорливост на хитър грък¹ беше успял да погледне в душата на честолюбивия Тертеров син.
          Между това, той взе да кичи къщата си, за да бъде приятна на бъдещата му съпруга, кога се настани в нея. Дамян му заемаше пари. Той яздеше всеки ден черния си жребец под прозорците на Пантолеоновия дом, който се намираше долу при Янтра, за да го види Фросина, облечен в златообшита копринена премяна, седнал на прекрасно седло със златни реси, на бедрото със сабя с дръжка от слонова кост.
          Два дена преди сватбата, пред Пантолеоновата вратня минувачите видяха Светослава, че слезна от коня си и влезе в къщата му.
          Той се изкачи бързо по стълбите. Преди да се изкачи на най-горното стъпало, Фросина се показа на пруста. Тя бе облечена по гръцки, в ясносиня дълга рокля със златообточени поли. Тя се смути, като го видя, че иде, когато нямаше там Пантолеона. Тя го покани в гостната стая. Но едвам пристъпи прага, Светослав я сграбчи и зацелува по главата.
          Фросина се изтръгна от обятията му, почервеняла, гневна, с набърчено чело.
          - Прощавай, гълъбице, аз съм си все варварин - каза ù той.
          - И наистина варварин - каза тя; но една усмивка по лицето ù смекчи резкостта на тия думи.
          Защото девойката, влюбена в княза, като се сърдеше на дързостта му, изпитваше удоволствие от тоя изблик на сила и необузданост у драговника си.
          Светослав седна и свали шапката си. Кичури от руса коса паднаха по високото му чело. Той беше прекрасен.
          - Но сега няма татка - каза тя свенливо.
          - И не исках да го намеря, затова дойдох сега... Не обичам аргуси да бдят над моето съкровище: аз сам мога да си го пазя.
          Фросина го гледаше възхитена. Ней харесваше тая дързост и горделивост у Светослава. Жените обичат да чувствуват сила у любимия мъж.
          Ненадейно лицето ù стана сериозно.
          - Истина ли, Светославе, че татарския хан иде за Търново? - попита тя.
          - Истина - отговори Светослав просто.
          - Ти ми отговаряш това тъй спокойно, като че те питах: истина ли е, че подир есента ще дойде зимата?
          - А какво има, Фросино, от това за нас? Чоки е мой шурей.
          Фросина го изгледа зачудено.
          - Светославе, не спомняш ли си някога, че короната, която носи Смилец, някога е носил баща ти?
          - Фросино, аз не мисля за това… Сега само за тебе мисля. Искам да бъда честит само... Никакви корони не могат да те заменят в душата ми.
          Очите на гъркинята стрелнаха княза, като да проникнат в дълбочините на душата му. Той се чувствуваше неловко, като човек, който се бои да не открият тайната му.
          - И ти си тъй хладнокръвен към другото? - забележи тихо Фросина.
          - Какво мога аз, Фросино? Аз съм безсилен… Съдбата е такава...
          - Безсилен? Ето една дума, която ме учудва в твоите уста.
          Светослав се смьлча. Девойката продължи с растяще вълнение:
          - И защо Чоки иде тука?
          - За престола.
          - А Смилец?
          - Той не ще може да се противи.
          - И Чоки ще седне на престола?
          - Твърде вероятно е...
          Но като забележи скръбта в очите на Фросина, той каза:
          - Може и да седне на престола, но той ще бъде гост, Фросино. Търново е срещало такива гости не един път: то е приемало тържествено и вашите византийски натурници и после ги е изгонвало с ританици в гърба. И Смилец е гост.
          - И кой ще отпрати тоя нов гост?
          - Когато удари часът, бог винаги намира един свой избраник да стори това… За византийците прати Асеня стари. И за другите гости ще се намери някой. На българския трон израстват тръне, когато седне на него чужденец или натрапник на чужденците.
          - И кой ще бъде пак тоя юнак? - попита любопитната девойка.
          - Който и да е... Но ще се яви. Светослав стана и заходи замислен.
          - Светославе, ти ме обичаш, но виждам, че сстаям все чужденка за тебе... Ти криеш.
          - Фросино, аз не знам кой ще е избавителят, но вярвам, че ще се яви, както вярвам, че слушам сега твоя сладък глас... Но ти ме обиждаш със своето натякване. Ти искаш много от мене.
          Фросина го гледа няколко време вторачено в очите.
          - И оня, който ще освободи Търново, ще тури и короната на главата си?
          - Да - пошушна Светослав.
          - Кажи, кой е?
          - Не знам.
          - Аз да ти кажа кой е: ти си, мой орело! - извика Фросина с пламнали очи, па се спусна и го сграбчи в обятията си.
          Светослав я обсипваше с целувки.
          - Царице моя!... - шепнеше ù той и страстно я целуваше.
          Пантолеон се подаде из вратата.
          - Княже! - извика той строго. Фросина се отдръпна със запалено от червенината на щастието лице и се обърна към баща си:
          - Татко, не е добре с такова строго лице да посрещаш бъдещия български цар!
          От тоя ден заговорът Светославов сдоби още двама съюзници: Фросина и Пантолеона.
          След два дена стана, скромно, бракосъчетанието на Светослав с Фросина в черквата „Св. 40 мъченици“.

          * * * * * * * * * *

          Бъдещата българска царица, която до самото падане на българското царство църквата споменуваше с почит заедно с другите царици: Ефросинии, „благочестивъй царице царя Святослава, вечная памятъ!“, беше мома малка на ръст, но хубава, напета, с гръцки черти на лицето, нежно и деликатно. Големи черни, живи очи горяха под дъгите на две сключени вежди. Наболият й врат постоянно висеше на златна връв златното кръстче, дадено от кръстницата й Евфросина, дъщеря на гръцкия император Андроника II, станала после Ногаева жена.
          Фросина беше дъщеря на някой знатен грък Мангус, изпъден за еретичество из Цариград и дошел в Търново, дето бе умрял. Останала сираче, тя бе осиновена от сродника й Пантолеона, безмерно забогатял чрез щастливи търговски предприятия в Търново. Той бе неженен и стар вече. За да я задоми добре, новият й баща бе й отредил голяма зестра, като я бе направил и единствена наследница на големите си богатства, състоящи в складове, пълни със стоки, в недвижими имоти и сухо злато.
          Фросина имаше осемнайсет години, сиреч бе по-млада с десет години от Светослава. Живяла дълго в Търново, в близост с болярските къщи, тя знаеше добре български, тясна дружба я свързваше с някои болярски момичета. Тя беше природно добра, умна и честолюбива. Кръщелница на византийска княгиня, мома с живо въображение, богата много, тя бленуваше за високо положение, блясъкът на короната я прелъстяваше. Като любеше Светослава, тя любеше в него и своите момински честолюбиви блянове. Светослав, царски син, рядък хубавец, порази още въображението й със силните черти на характера си, с нещо мъжко и повелително, даже грубо, което и най-префинените жени обичат да виждат у мъжете. До годявката им тя се бе разговаряла с него само три пъти в Пантолеоновото присъствие и той бе оставил дълбоко впечатление в душата й. Но тя го виждаше често под прозорците си, като минуваше с коня, под разни предлози, и всеки ден го очакваше с туптяще сърце пак да го види да мине. Но след годявката той всеки ден я посещаваше в часът, когато баща й беше там. Той я видя сама само последния път и след беседата в това свиждане Светослав изпъкна пред нея в лучезарния блясък на герой.

---

Бележки на автора:

¹ Пахимер малко злостно го нарича „простак“, понеже предпочел Светослава, един царски син, за зет, и с това сам опровергава твърдението си. [горе]

предишна глава | съдържание | следваща глава