Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

***

 

 

Аз съзерцавах дълго през нощта
луната, тъмните дървета, есента,
за да забравя воя на града,
тътнежа на световните събития
и треската на моите съвременници
- под есенните ветрове връхлитащи
във равнината тъмна и студена.

 

Животът на дърветата е бавен.
Пред яростния щит на ветровете
те дълго се клатушкат и превиват.
Но има тишина в това предаване
и те не питат, не крещят, дърветата
все пак са горди, силни, мълчаливи.

 

Макар че тук е нощ и мрак, и есен,
все пак безкрайността успокоява.
Разбирам вечността на небесата,
могъщия и равномерен ритъм,
що бие във пръстта и преминава
във моите ръце и във дърветата.

 

А във града са моите съграждани
и моите събрания - съвременници,
и воя на световните събития.
Ще има пак женитби, смърт и раждане,
между стените пак ще е студено,
ще почват и ще свършват пак войните им.

 

А някой ден ще стане ли беззвучно,
да израсте трева върху стените,
часовници да не отмерват времето.
Все някой ден навярно ще се случи
да няма градове, войни, събития -
да има небеса, пространство, време.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]