Александър Вутимски

есеистика

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

БЕЗУМИЕТО

 

 

 

         Съдено ми е било, изглежда, още в най-ранната младост да се отдалеча окончателно от пътя на благоразумните. Те бяха винаги много убедителни и ако ние не притежавахме духа, този издирвач и този заповедник, - ние щяхме да намерим отдавна вече човешкото щастие при тях.
         Но сега аз искам да си спомням много повече за безумните - тези непокорници, които преследваха невъзможното; които се опияняваха от най-редките удоволствия, търсейки с трагична непримиримост да променят в човешкия свят всички обществени, а дори и всички неомолими, природни закони.
         Тяхното безумие беше винаги красиво, а понякога и велико, без съмнение. Между тях се родиха завоевателите на света, големите любовници, откривателите на нови светове. Те трябваше да растат и да бленуват в самотата си между враждебното човечество. Безкрайно обичащи, те не един път трябваше да нанасят удари на всички страни. Вие знаете, че тяхната воля беше огромна и плодотворна въпреки тяхната ужасна чувствителност, но издържливостта им остава наистина над всяко човешко разбиране, защото все пак именно те създадоха най-хубавото в историята на човешкия свят. Много често, когато мисля за тях, аз се смея със своя най-радостен смях. Но те бяха, без съмнение, много нещастни и много неспокойни. Може би вечната неудовлетвореност е все още най-своеобразното човешко щастие, което те можеха да постигнат. Но не е ли трагично безумие това да вярваш в невероятното, да преследваш непостижимото и въпреки всички велики постижения и дела да умреш недоволен, разочарован и без мир?
         Скръбен е наистина този паднал ангел. Неговият блян завършва в постоянния неуспех. Кой би го развеселил най-сетне завинаги? Кой би го зарадвал? Кой би го накарал да се разсмее от сърце пред онова неосъществимо, от което той наистина не бива да се отказва в бъдещето?
         Смехът ще трябва да отпразнува своите тържества впрочем. Щом има безумие, нека има радост! Неуспехът някога накърняваше гордостта, уви! Но не разбирате ли най-сетне, че вече аз говоря за най-върховната, за бъдещата, за ненакърнимата гордост?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]