ЧЕРНИ ЗАВЕСИ ЗАТВАРЯХА
Все си мисля, че някога някой ме взе,
някой сух, някой зъл и висок.
Той ме галеше мрачно със черни ръце
и ме викаше дълго в мрака жесток.
Бях безмълвно дете и безмълвно растях,
във затулени стаи увяхвах.
Той ме слагаше в черен ковчег
и запалваше восъчна свещ върху мене.
Той целуваше мойте колене,
мойте тъмни ръце в погребален ковчег.
Този сух, този зъл, този чуден човек.
Все си мисля, че бях уморен,
че не знаех годишното време какво е.
Било е
все едно дали нощ, дали ден е над мен.
Все едно е било, все едно е било.
Но веднъж някой друг, неизвестен за мен,
бутна моя затулен прозорец отвън
и стъклото внезапно се счупи със звън
и засвети безмълвния залез
и умираха
мъгли тъмносини, бездънни
- насън ли, насън ли...
И усмивки на едни ли очи на дете,
откроени в мъглите замислено-сини,
ме погледнаха нежни, дълбоки, безгрижни.
Пред мен се навеждаха те
като златни, лазурни крила
върху спящо дете.
Силни - насън ли, насън ли -
като ангели от стари наивни.
Господи!
- Аз забравих къде съм роден.
Аз не помня къде съм живял и къде
е високия, черен, безмълвен човек.
В тоя войнствен век
ти защо ме разпъваш от дърво на дърво,
ти защо ме подхвърляш от живот на живот?
Ех, безсмислена приказка.
върни се | съдържание | продължи
|