Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ЧЕРНИ ЗАВЕСИ ЗАТВАРЯХА

 

 

Все си мисля, че някога някой ме взе,
някой сух, някой зъл и висок.
Той ме галеше мрачно със черни ръце
и ме викаше дълго в мрака жесток.

 

Бях безмълвно дете и безмълвно растях,
във затулени стаи увяхвах.

 

Той ме слагаше в черен ковчег
и запалваше восъчна свещ върху мене.
Той целуваше мойте колене,
мойте тъмни ръце в погребален ковчег.
Този сух, този зъл, този чуден човек.

 

Все си мисля, че бях уморен,
че не знаех годишното време какво е.
Било е
все едно дали нощ, дали ден е над мен.
Все едно е било, все едно е било.

 

Но веднъж някой друг, неизвестен за мен,
бутна моя затулен прозорец отвън
и стъклото внезапно се счупи със звън
и засвети безмълвния залез
и умираха
мъгли тъмносини, бездънни
- насън ли, насън ли...

 

И усмивки на едни ли очи на дете,
откроени в мъглите замислено-сини,
ме погледнаха нежни, дълбоки, безгрижни.
Пред мен се навеждаха те
като златни, лазурни крила
върху спящо дете.
Силни - насън ли, насън ли -
като ангели от стари наивни.

 

Господи!
- Аз забравих къде съм роден.
Аз не помня къде съм живял и къде
е високия, черен, безмълвен човек.
В тоя войнствен век
ти защо ме разпъваш от дърво на дърво,
ти защо ме подхвърляш от живот на живот?

 

Ех, безсмислена приказка.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]