Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ЕСЕН

 

 

Във пустия и малък двор мъглата
приспала тихо тъмните дървета.
Дъждът вали безшумно и листата
опадали, умрели неусетно.

 

Една жена е влезнала във двора ни
и носи на ръцете си дете.
А тихо на отсрещния прозорец
цветята във саксиите увехнали.

 

Сега и тя изглежда остаряла
и уморена от студа, от дните,
ръцете от мъглата пожълтели й,
и от дъжда измокрила очите си.

 

Наистина ли аз скърбя за бедните,
които нямат нищо - в есента,
за скитниците, скръбни и
увехнали и със лица по-жълти от мъглата?

 

Но - как е чудно! - в тази тиха есен
аз бих написал всеки стих за тях.
Да знам така, че те ще станат весели,
аз бих възпял борбите им, успехите.

 

Напразно... Всеки тук отхожда сам.
А аз съм много смешен, много жалък.
Припомних си за хората случайно. -
Това ли ми донесе есента?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]