Александър Вутимски

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Куцото момиче

 

 

 

         Навън вали и аз седя до малката маса и чакам своя приятел. Хармониката свири и синята китара свири полека в малката, весела кръчма. Аз обичам танца на уличните момичета, когато те се притискат до своите пияни кавалери и се усмихват. Аз обичам добрия кръчмар в неговата жълта престилка и стенния часовник. Обичам разноцветните бутилки, студените питиета. Ракията, коняка, рома, мастиката, шартрьоза - жълтите, зелените, червените, сините, златните питиета, обичам бирата и цигарите, и уличните жени. Аз съм сам и плача пиян, и пея, докато прегракна. А навън вали дъждът и дърветата шумят тихо в тъмнината на безлюдните улици.
         Тогава момичето от ъгъла ме поглежда с големите си виолетови очи.
         То пуши тихо и димът от малката бяла цигара пада по раменете му, по косите му. Тези сребърни, кротки коси!... Момичето се усмихва печално и когато аз седнах при него, то докосна полека челото ми с ръка. После повдигна бавно чашата и пихме двамата, и не си казахме нищо. А навън шумели дърветата, часовникът звънял полунощ - хармониката дрезгаво свирела - цялата кръчма танцувала под дъжда и уличните жени пеели пияни и показвали меките си, увехнали гърди.
         Госпожице, Вие сте така самотна тази вечер. Вие не чакате никого и само се усмихвате печално. Вашите очи са виолетови и тъмни, и Вие пушите Вашата малка, бяла цигара безшумно в тази стара, изгубена кръчма... Госпожице, Вашите коси приличат на сребърните хълбоци на котките. Позволете ми да ги помилвам тази вечер, когато Вие се усмихвате и не казвате нищо.
         Никой не е виждал никога как се усмихва момичето от своята малка маса под сребърните си коси. То пее тихо и милва ръката ми. Така в старата кръчмица дохожда стражарят и хармониката не свири вече. Една жена се отдръпва в ъгъла и стиска гърдите си с ръце и крещи прегракнало, и плаче. Тя взима с малките си, треперещи пръсти една малка, синя бутилка и я хвърля с вик върху тъмното лице на кавалера си. Той замахва с ръка и я удря после. И тя пада на пода, и отвежда пияната жена и пияния мъж някъде; и момичето до мене се усмихва уплашено.
         - Ела с мене - казва то. - Аз съм съвсем самичка. Аз нямам никого. Аз живея далече оттук - при стария градски канал... Дъждът е престанал. Искаш ли да отидем другаде - в по-тиха кръчма, където не стават скандали и стражарите не идват в полунощ с тежките си ботуши? Ах, ти си пиян, ти си пиян, не дърпай косите ми... остани ме...
         Момичето изпива една чаша с вино. После то става полека от масата.
         - Виждаш ли - казва то, - аз съм куца. Аз куцам от много отдавна, от деня, когато съм проходила. Но нали ти казваш, че моите очи са виолетови и тъмни и че аз се усмихвам тихо, когато пуша цигарата си. Пияно момче, ще дойдеш ли с мене?... Ела. Ти си добър... Изпрати ме мъничко... Ах, нещастаната аз!
         Момичето се задъхва вече и аз я взимам под ръка, и ние излизаме двамата. А навън дъждът не е престанал. Той удря стрехите тихо - и тъмните стълбове. Дърветата плющят под дъжда. Вятърът плющи, плющят жиците...
         Ах, тази синя, мокра, мъглива, дъждовна нощ!... Та момичето ме държа за ръцете си; то върви и се смее прегракнало, и крещи силно, и гласът й е заглушаван от вятъра.
         Дъждът ни измокри - казвам. Пиян съм наистина. Очите ми са се затворили навярно. А момичето ме отвежда някъде. Къде отиваме... Залитам вече върху момичето. Ето, аз залитнах върху неговите рамене под непрестанен, тъмен, шумящ дъжд - и то се спря до уличния стълб - и се притисна до мене с тих вик, и ме прегърна отведнъж с ръцете си... и ме докосваше навсякъде с ръце...
         - Ела с мене - казва то и не се усмихва вече никак. - Ела с мене...
         В мойта стаичка има също така вино и ром - и един малък грамофон. Та аз не съм пияна - ти виждаш... Нали ти няма да се върнеш в онази грозна кръчма сега, при безумните, остарели, пияни жени? В мойта стаичка има също бутилка вино и ром... Защо не дойдеш?... Защо не ме обичаш?... само тази нощ. Не ти струва нищо - нищо не ти струва - ангел!...
         Дъждът - старият, тъмният дъжд пада над черните, огромни стълбове... По паважа неравномерно трака с малките си токчета куцото момиче. И как куца то, как то е криво!
         - Ах, аз знам, че трябва да има някой, все пак трябва да има някой, който да обича куците момичета. - Все трябва да има някой някъде, който да ни обича и да милее за нас, дори и да сме най-последните ние. - Господ ме е създал куца и аз знам, че той, също така, е създал един мъж, който да ме иска и да ме обича куца - и да ме милва, и да ме притиска безумно до коленете си - куца. - Но той няма да се яви при мене никога, защото ще е грозна нашата любов за другите, и смешна ще е. - Или той може би ще дойде, но когато е вече твърде пиян и твърде много паднал...
         Аз искам един строен, мургав, тъмноок мъж, със силни ръце и пъргави колене. Може ли да няма никъде, никъде такъв мъж - който да иска за себе си едно куцо момиче, едно малко, куцо момиче, за да се забавлява с него, да го обича, да го пази - Та нали всеки глас има своето ехо? Ах, ах, Господ е наредил истинската хармония, но хората отиват против Господа - и всичко са объркали вече - и няма никога да дойде при мене моят мъж, защото хората са наредили така със своите мисли и присмеха си...
         ...Дъждът е престанал. Ние двамата стоим до уличния фенер. Главата ми тежи от вино. Момичето ме държи за ръцете и се усмихва печално.
         - Аз ще дойда при тебе - казах аз тихо и го допрях до уличния стълб - и то се притисна още веднъж в мене и се задъхваше все така усмихнато на нещо, и шепнеше до раменете ми: „Ти си добър, ти си добър... ти си много добър.“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]