ЛУДИЯТ

В безкрайната и пуста равнина,
в олющената потъмняла лудница
до много късно някой тихо стене.

Студените решетки крият луд
и стая прашна, малка и изцапана.
Пред нея свети цялото небе,
огромно, неподвижно и безжизнено.
А тук срещу света живее лудият
и съзерцава дълго равнината.

Той тук е остарял и тук привел се е.
Ръцете му полека пожълтели са.
Понякога той тихичко въздишал е
и с доктора е разговарял кротко.
„Ще трябва да си тръгвам, господине“ -
е казвал той усмихнато през сълзи.
И после е разправял за града
със мънички усамотени къщици,
със кучета, със весели бездомници.

И пак мърморил е:
„Навярно моя дядо ще се радва.
Той има дълга сребърна брада.“
Но след това той сам си е припомнял,
че дядо му е мъртъв от години.
И сядал е на пода, и заплаквал е,
и в здрача тихо милвал е чорапа си,
и молил се е с скръстени ръце.

Така живее лудият. Безкрайно -
с обърнати очи към равнината.
Във него бяс понякога напирал е.
И нощем, нощем - вий не сте ли виждали,
когато той крещи срещу решетките,
когато удря със юмрук лицето си
и сам се гърчи - като звяр - и вие,
протягайки ръцете си напразно
от лудницата вънка към света.

върни се | съдържание | продължи