Александър Вутимски

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Моите приятели в хотела

 

 

 

         Тази вечер в мойта стара стая на градския хотел влезе един млад, непознат господин.
         Аз съм седнал до прозореца и броя антените по отсрещния покрив. Вие не знаете, че аз живея от много отдавна тук, в този малък градски хотел... Уличката е затънтена. Нощем под стълбите се усмихват улични жени. Кръчмите светят до разсъмване.
         Аз живея в малката бяла стая на градския хотел... Тук има маса и една стара ваза без цветя. На закачалката е моето палто - пъстро и остаряло вече. Има и няколко легла.
         Когато се здрачава, аз отварям големия прозорец. - Слънцето залязва зад червените покриви. Враните, червени, хвърчат и кацат по комините. Тихо е...
         Старият хотелиер е много добър. Той носи голяма златна верижка от часовник на джобчето си и се усмихва. В стаята ми са дохождали различните посетители на хотела. Те се събличат полека, лягат мълчаливо в леглата си и заспиват веднага.
         - Вие защо седите винаги до прозореца? - ме питат понякога... Аз обаче не отговарям никому.
         Да, разговарям само с добрия хотелиер и прислужничките. С още един господин разговарям понякога, но той е винаги пиян и живее в съседната стая... Защо ли този млад господин от съседната стая е винаги пиян? (Аз също обичам да бъда пиян, но не винаги.)
         А тази вечер новият посетител влиза полека, усмихва се и даже приказва нещо самичък. Ето, той пуши с една голяма лула и върти своето бастонче...
         Той ще живее в тази малка бяла стая на стария градски хотел. Заедно с мене.

 

 

         *  *  *

 

 

         Аз обичам изсушените цветя и старомодните вази. Обичам старинните потрети, където дамите се усмихват снизходително под големите си шапки с пера. Обичам слънцето и пролетния вятър, - затънтените кръчми, хармониките. Обичав скитниците с големите жълти лули и бастончета.
         - Ние ще излезем тази вечер на разходка по улицата, нали?... - ми казва от прозореца непознатият господин и пуши лулата си.
         - Да - казвам аз и се усмихвам, без да ща.
         И ето, в стаята ни дохожда моят приятел от съседната стая. Той е пиян. Той носи голяма сребърна хармоника в ръце и я разтяга, и тя свири полека.
         - Ето - казвам аз, - това е нашият нов съквартирант.
         И ние сядаме на малкия дървен креват тримата и разговаряме тихо.
         А по улиците минават големите червени камиони и едно врабче удря с клюн по прозореца. Комините на къщите повдигат учудено глави и се събират по краищата на стрехите. Те надничат любопитно в улиците. Слънцето е залезнало. Здрачава се.
         А долу, там, кръчмите вече светят. Фенерите дохождат по тротоарите. Уличните жени спират уморено по ъглите.
         Ние, тримата, кимаме добродушно на антените, усмихваме се и тръгваме тихо по кривите стълби на стария хотел. Добрият съдържател поклаща кротко верижката от часовника на своето джобче и от вратата ни казва: „Довиждане.“

 

 

         *  *  *

 

 

         Така живеем ние, тримата, в непознатия хотел на малката затънтена уличка. Сега е вече есен. Привечер вятърът чука в прозореца, враните от отсрещния покрив са по-замислени; уличните жени нощем зъзнат по ъглите на своите къси рокли.
         Моят приятел с бастончето и голямата лула е болен. Той пожълтява и стене нощем. Той говори вече само с голямата закачалка и огледалото. Зад нашата врата съседът е пиян и свири със своята хармоника.
         Мен ми е студено. Ах, тези късни есенни дни. По паважа листата на всички дървета са вече паднали. Призори градските метачи намират по улицата само листа - есенни сухи листа, изпрашени и грозни. Мъглите дохождат полека от хоризонта.
         Една вечер моят приятел полека приседна на леглото си и ме погледна тихо.
         - Нека слезем в кръчмата - каза той и се усмихна безшумно. - Ние ще се развеселим долу, в малката опушена кръчма, и ще пием полека в чашите си черен ром. И ще пеем двамата радостно, и цялата кръчма ще пее с нас...
         Така казваше той от малкия дървен креват и гледаше как светят фенерите в мъглата навън, и слушаше как прозорците бавно скърцат в здрача.
         Мой приятелю, ние нямаме други радости освен малките чаши с ром, а нали ние нямаме никого, само кръчмата, и както случайно сме се срещнали в малката стая на нашия хотел, така случайно може би и ще се разделим - по-самотни от най-самотните, каквито винаги сме били ние и каквито винаги, винаги ще бъдем.

 

 

         *  *  *

 

 

         Разсъмва се над стария хотел. А дъждът вали. Когато съм отворил очите си, аз съм видял големия бял прозорец и съм чул как зад вратата някой свири весело на хармоника и пее...
         - Тихо - казвам аз и отварям синята врата. - Тихо! Нали още не се е разсъмнало? Нали е много рано сега?
         Той е пиян, естествено, този мой приятел от съседната стая. Той никак не иска и да знае, че целият хотел спи. Нали той свири със своята хармоника и се усмихва под изкривения си, мокър от дъжда каскет...
         И ето, той взима голямата сребърна хармоника и дохожда при мене до белия прозорец. Той се усмихва и гледа в очите ми... Не, не - този стар, малък хотел е в края на една затънтена уличка, където няма никого. Тук живеят много скитници. Моят приятел, който пушеше бавно лулата си някога, сега спи в своето бяло легло, той спи тихо и не говори нищо.
         - Виждаш ли - казвам аз. - Нашият приятел спи. Той е заспал безмълвно на леглото си и той не иска ние да го разбуждаме сега. Ти не трябва да дохождаш при мене със своята голяма хармоника, когато си пиян и се усмихваш така чудно, така чудно...
         Но ето, младият пиян господин ме прегръща полека с ръце и ме гледа дълго в очите.
         - Ти си добро момче - казва весело той. - Ти си едно добро момче.
         Ти седиш винаги до прозореца и гледаш ветровете и облаците. Ние сме приятели, нали? Ти не трябва да се сърдиш затова, че аз съм пиян, нали аз те чувствам близък сега и те обичам, нали аз докосвам ръцете ти като брат - и това е хубаво?...
         Тогава аз погледнах отдалече лицето на спящия. То се усмихваше и беше неподвижно, и беше бяло като утринната мъгла, и безжизнено като падналите листа по паважа.
         - Ах, та той е умрял - казва моят пиян господин с хармониката. - Той е умрял тази нощ и стражарите скоро ще дотропат на стъпалата на нашия хотел.
         И той разтяга своята хармоника, и ми се усмихва отново от прозореца, и пее весело с изкривен над ухото каскет - този млад, пиян господин от стария, непознат градски хотел.

 

 

         *  *  *

 

 

         Моят приятел е умрял наистина. Неговото бастонче стои захвърлено и прашно в ъгъла. Но той няма да докосне никога своето малко бастонче и няма да запуши никога вече с голямата си жълта лула.
         Никой ли няма да скърби за тебе, мой приятелю? Никой ли не те е обичал?
         Никой ли не скърби за тези, които имат само една радост - кръчмата и една страст - скитането? Повече ли любов заслужават другите, които умират сред цветя и дантели, заобиколени от кротки синове и внуци, с кръст в ръката и свещ... За които се печатат големи некролози и се пишат спомени.
         Мой приятелю, нека никой не скърби за тебе никога. Аз ще сложа на гърдите ти едно малко книжно цвете. Защото сега е есен и всички други се прецъфтели отдавна.

 

 

         *  *  *

 

 

         Валяло е дъжд... И трамваят е спирал тихо в уличката и е звънял. Из него е излизала една малка весела птичка и ватманът кротко, като приказно джудже, е тръгвал с малката синя кола и дърветата са му кимали с ръце...
         Валяло е дъжд... Здрачът е падал над дългите безшумни улици. Хоризонтът е потъмнявал над тъмните мостове... В полунощ един камион е разтрисал стария паваж по улицата...
         Когато вали дъжд, уличните момичета тръгват тихо от далечините и спират сами, мокри, мълчаливи под големите стълбове - в старите затънтени улички...
         И аз вървя и поглеждам небето - и в здрача жиците ми изглеждат сребърни.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]