На север

         Момичето, което пееше дълго време, сега мълчи. Ръцете му са вече неподвижни. То седи до прозореца и изглежда мъртво. Защото снегът падаше бавно и закри предметите.
         Снегът замайва и опиянява. Прозрачният лед подчинява очите, които го виждат. Белият лед, който е бляскав, стои неподвижно във въздуха.
         Когато завали снегът, уличките тръгват бавно към пустинния север. Те остават без хора и без животни. Дърветата обаче очакваха дългото пътешествие. Уличните стълбове също така бяха много нетърпеливи. На север те се чувстват добре и без стеснение се движат и вървят, защото има мълчание.
         Аз мислех, че се страхувам от белия въздух. Макар че дългият сняг е красив и студен. Има обаче опиянения, които плашат. Освен това момичето, което изглеждаше мъртво, сега живее. И аз виждам, че то е смъртно опиянено. Аз се страхувам.
         - Аз те сънувах - каза то бавно и студено под един стълб от лед. - Аз те очаквах дълго време, без да познавам твоите очи, нито ръцете ти. Аз мечтаех за твоето прозрачно, красиво и недостъпно лице. Аз знаех, че ти живееш на север, и дойдох, за да позная яркия, но леден блясък на твоите очи...
         Сам не знам как съм дошъл тук. В този студен северен безкрай. Изглежда, че това момиче е било мое предопределение. Трябва да ви кажа обаче, че аз не съм го очаквал. Аз мислех, че то е наистина мъртво - в снега, който ме затваряше.
         А снегът вече закри и последното дърво, и последния уличен стълб. Остана само студеният, безпределен и бляскав въздух. Очите на момичето се отваряха в сребърния здрач. Те блеснаха срещу мене като ледове, осветени от слънце.
         - Ела - каза момичето, - ела на моя сняг. Дай ми да опитам твоя недостъпен студ, който вика смъртта. Ела върху мене. Кой друг би обичал твоя климат, кой би могъл да го понася?
         Момичето ме докосна безмълвно и ръцете му звънтяха като лед, който се чупи. То ме целуна и прилепваше все по-бавно и по-сигурно до мене. - Сега аз съм част от тебе - каза полека то и се усмихна. - Ние ще станем едно и също нещо...
         Снегът сигурно е закрил и него. Аз не знам. Но тогава бях чул думи, които пееха отдалече.
         - Тук смъртта е бяла и ледена. Тя е безкрайният живот. Аз не съществувам.
         Мои братя, снегът ще се стопи. И ще се завърнат уличките от дългото пътешествие. И ще капят капчуците, и ще пеят птици в мократа пролет.
         Има сънища, които не се забравят, мои братя. Простете на най-самотните техния дълъг сън... Тъй както аз ще обитавам моя студен и недостъпен север. И отсега няма да ме чуят други освен тези, чиято студена кръв ще ги отправи на север.

върни се | съдържание | продължи