Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ОВЧАРИ

 

 

Във нежния, застинал дим
на изгрева светлеят върховете.
А долу са обагрените пътища.
О, тия пътища,
разплетени
по всички хълмове,
гори,
зелени пасбища.
О, тия пътища
и къщите -
с комините, прегръщани
и шибани безспир от ветровете.

 

- Оттук излитат те -
в бездънните,
спокойни утрини,
преди да пламне слънцето.
- Оттук излитат те -
с очи
окъпани в роса,
замислени,
със плисната
по вятъра коса.
Оттук, пред тях, във ранните лъчи
в зелените,
дълбоки пътища
и по ливадите
в прохладата
поемат светлите стада...
- И всеки ден.
Цял ден...
С една торба на гръб,
с една олющена тояга
и със мълчание във тъмните очи...

 

Простор.
Нагоре -
ведрина,
лазур.
Далече - върховете.
А долу - в долината
влакове
понякога
пъплят като огромни смокове
дълбоко
във просторите.

 

- Не знам,
достига ли им хляба във торбата,
дали стадата
изпълват техните сърца
със нежност и любов.

 

Но виждам - тъмните лица
извръщат се с копнеж
към слънцето
или към равнината -
когато пропълзи - далече там -
огромен влак или с бумтеж,
с бръмчене прехвърчи
аероплан в лазурите бездънни...

 

- Какво бленуват техните очи?
Какво жадуват тъмните им погледи?

 

- Навярно един живот
със влакове и аероплани,
със непознат възторг -
без тия дрипави торби
и без това потискащо мълчание.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]