Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ПИЯНИЦАТА

 

 

Комините изглеждат сини в здрача,
фенерите - самотни и замислени.
А той е стар пияница
и нощем
безмълвният му черен силует
клатушка се в безлюдни улици край оградите.

 

Пияницата, който няма никой,
обезумя - от алкохол навярно.

 

От кръстопът на кръстопът все сам
той безпределно скита в полунощите.
по стъпалата на кръчмите дреме.
Въздиша под огромните дървета.
И никой досега не е узнал
в мълчанието нощно на града
що съзерцава той и що си спомня.

 

Понякога във улицата сам
той на колене тихо се е молил.

 

И котките отправяли във мрака
зениците си фосфорни към него.
Той виждал е икони в тъмнината
и сребърни ръце на богородици.
И плачел е, и тръгвал е отново
с обърнати очи на сомнамбул.

 

Пияницата? - Той бе сам и никому
до днес за нищо не е бил потребен.

 

Стражарите във мрака са го ритали.
И градските метачи на разсъмване
по тъмните ъгли са го ругаели.
И той върви на уличния стълб,
прегракнало и неразбрано пее.

 

Такъв е днес живота му. Понякога
пияницата тихо се оплаква
на старите дървета, на фенерите.
От алкохол обезумял е сигурно.

 

А ако вече края му е близо,
бъдете тъй добри и пожелайте му
да не издъхне като пес във тинята.
И без това той няма никой никъде.
Да бъде между хора пак, поне в участъка.
И нека после спи спокойно, кротко,
от бога и от хората простен.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]