СТАРА ПОЛУЕЛЕГИЯ

Защо ме прие със безмълвна усмивка при тебе?
Защо ме докосна със твоите златни ръце?
Кому тоя нервен и странен каприз бе потребен?
Не виждах лъжата в очите, в гласа ти,
                                                                        в лицето ти.

Безшумно те милвах по златните,
                                                                 весели къдрици.
И ти се усмихваше, пееше тихо... Защо?
А твоя загадъчен поглед съветваше мъдро:
бъди предпазлив, обичай ме, тихичко стой...

Стоех и говорех старинни забравени стихове,
що никой до днес не е чувал и няма да чуе.
Нима тая приказка, що си разказвахме тихо,
бе само измислица, шепот безцелен и чужд?...

Но принцът е мъртъв, умряла е феята скръбно...
Зеленият двор днес е само забравен декор
в една старомодна пиеса, където, без публика,
под бяла луна се целуваха двама актьори.

върни се | съдържание | продължи