Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ПРЕД РАДОСТТА

 

 

Аз вървях от човек до човек,
криволичех през дните и нощите.
Търсех някого сигурно
и се спирах пред много врати.
Слушах сам ветрове
да летят по балконите напролет.
Аз мечтаех за много любов.
Аз вървях с тези стари мечти.

 

И подавах ръка
пак и казвах си: спирка завинаги.
После милвах коси
и целувах понякога устни.
Но защо ли така
под небето спокойни и бледо
нещо ставаше с мен
и напусках, и мен ме напускаха...
И сега, ето вече за тебе
ще говоря, макар че е все едно.

 

Аз дойдох и помислих:
ето тук е спокойния бряг.
А и ти (но това бе съвсем непотребно)
усмихна се.
Много радостен бях.
И целувах ръцете ти пак.

 

Тази обич мъглива
полуобич, полуснизходителност
пък защо ли ми беше? -
Аз не ща теб, ни твоите къдрици.
Поласка те, нали,
че поетът нещастен Вутимски
посветил ти е стихове,
и въздишка, и приказки мъдри.

 

Стига вече любов.
Долу бремето тежжо и глупаво -
с тая ваша суетност,
със това ваше зло себевлюбване.
Моят ден ще е нов.
Аз ще стана по-друг, по-спокоен.
И тогава ще тръгнат към мене
смехове и поезия хубава.

 

Аз ще мога тогава
да се радвам на нашия свят.
Във света ни с небе и със слънце
да намеря най-сетне почивка.
И на всеки тогава
на най-злия човек, на най-смешния -
аз ще мога да дам
откровена човешка усмивка.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]