Александър Вутимски

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Приказка

 

 

 

         Градът блести от белите къщи и слънцето. В зеления двор малки пухкави пиленца се забавляват между рози и хризантеми. Тук има дървета, развеселени от летния вятър. Тревата расте, диша въздух. Само бялата ленива котка знае, че оттатък зида съществуват дълги, прашни и тихи улици. Впрочем и момчето знае добре това, но то предпочита да го забрави.
         Искам да ми припомниш нещо от тази неразказвана приказка. Думите са полузаличени от дългото време. Аз знам нейното начало, но ти криеш края й. Ти го криеш от мене. - Защо не ми го разкажеш веднъж?
         Аз не съм чужденец в зеления двор. Ти не ме посрещай враждебно... Малките пиленца и криновете са доверчиви към мене. Аз съм старият познайник на котката... Ние ще се разхождаме с нея. Нека само се стъмни. Ти ще чуеш нашия разговор, непонятен за другите хора. Ти можеш да дойдеш с нас, ако искаш. Ти ще ни бъдеш приятен.
         Нека да ми припомниш нещо от детската приказка. Малка бяла фея от картон живееше зад кулисите на един стар театър. Принцът се движеше мълчаливо по сцената в тъмно трико. Той се усмихваше тихо под златните си къдрици. Той беше хубав.
         Една нощ принцът спеше в своята забравена кула зад кулисите на стария театър. Прозорецът стоеше отворен към нощта. А луната се разхождаше мълчаливо по тъмните стрехи. Луната скучаеше.
         Хилядите й години не са променили нейната меланхолична красота. Но тя е била винаги самотна, защото живее отвъд живота на хората. В приказното царство тя е разговаряла с бледните принцове и царе. Но то вече са умрели отдавна.
         И ето, луната съглежда малкия хубав принц през белия прозорец сега. Тя се спира. И бавно се изкатерва на корниза. Безмълвна и студена, тя го съзерцава дълго. А после застава до неговите къдрици и свети с най-златното и нежно свое сияние. А принцът полека отваря прозрачните си очи.
         Той видя света позлатен и очите му станаха златни. Той се влюби в луната завинаги и оттогава лунните нощи станаха негов живот и негово щастие...
         Знам още, че малката картонена фея потъмня от скръб, и вехтите кулиси старателно криеха от чужди очи нейните сълзи.
         Декорите в театъра избеляват. Книжните дворци мухлясват и се покриват с плесен...
         Принце, защо напуснахте Вашата самотна скръбна кула? Малката картонена фея ще умре от скръб за Вас... Нима не знаете, че Вашата любов към луната е безнадеждна? Освен това Вие сте съвсем старомоден, принце... Вие търсите, знам, скритите и тихи убежища на луната...
         В зеления двор малки пухкави пиленца се забавляват между рози и хризантеми. Нощем луната слиза в своето убежище безмълвно и тогава котката съзерцава нейната хилядогодишна красота между големите кринове.

 

 

         *  *  *

 

 

         Защо не ми разкажеш края на чудната приказка? - Не ме посрещай враждебно... Аз не съм чужденец в зеления двор. Аз съм стар познайник и на луната. Ние ще се разхождаме с нея сега. Нека само се стъмни... Ела с нас.
         Моето дохождане при тебе нима прекъсна чудната приказка? Ти няма да бъдеш вече сам. Ние ще седим двама на прага на малката къща - и ще разговаряме дълго в тъмнината... и ще мълчим... принце!...

 

 

         *  *  *

 

 

         Ние сме две деца, загубени в тъмната гора. Старата магьосница, луната, ще ни отведе в приказното царство... И там аз ще науча края на нашата приказка...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]