Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

РАВНИНА

 

 

На черното небе
през мътната мъгла
жълтее ледено едно петно -
луната.
Измръзналата, неподвижна нощ
- мълчание...
Есенните мъгли във равнината.
Сега съм тук. Като бездомна врана
запряла за почивка през нощта,
- пред малката, разкъртена врата
на къщата - седя, седя замислен.
- О, ти, далечен град!
Сега съм тук. Сега съм сам,
над мене е луната
безшумна, есента
и тишината на нощта
във равнината...
Тук всичко е измръзнало и сиво.
Тук всичко е спокойно, мълчаливо.

 

Тук всичко ме души, потиска ме.
Далечен град!
При теб, при тебе искам
да се завърна аз.
При тебе искам пак -
във вечерния мрак
да се опия от тревожния ти глас,
от твоето дихание
размерено.
Далечен град!
- Не мога да стоя във равнината.
Не мога да понасям тишината.
Не мога да живея в тоя мрак.
От стихналия праг
на сгушената мълчалива къща
да полетя
в нощта
- без връщане
към тебе, град!
И нека мъртвите лъчи
на мъртвото петно в студеното небе
и тая равнина - в нощта
да отлетят завинаги от моите очи!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]