Александър Вутимски

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Размишления от една скамейка в градината

 

 

 

         Когато се свечерява, аз сядам на някоя самотна скамейка в големия тих парк. Листата на дърветата падат полека по раменете ми и земята. Септемврийските вечери са мъгливи. Самотни момичета вървят по алеите. Те се усмихват на себе си и въздишат... Тъмно е. Аз съм сам. Никой няма да седне при мене, на влажната бяла скамейка в здрачната кротка алея на градината. От много отдавна аз дохождам привечер на тази бяла, влажна скамейка и чакам да се стъмни, и слушам как шумят падащите листа над мене и как въздишат дърветата...
         В градината тихият бял ресторант свети... Там джазът свири танго и на големия сребърен дансинг танцуват млади мъже и жени. Те също се усмихват и не говорят нищо може би.
         Тези листа, които падат, ми напомнят моя приятел, който аз съм загубил отдавна. Ние сме сядали безшумно на тази малка синя скамейка в здрача и сме слушали как въздишат старите септемврийски мъгли... Може би затова аз дохождам всяка вечер в парка и се усмихвам на падащите листа и дърветата.
         А ресторантът свети. Също така, както е светил преди години, когато съм бил ученик и съм вървял тихо в градината със синята си изкривена фуражка и с остарялата чанта в ръка. Аз съм мечтаел да нося голяма бяла мушама и бастон. Аз съм мечтаел да танцувам в тихия дансинг на ресторанта с някое непознато, весело момиче през цялата нощ... Но ето, сега аз не искам да вляза в големия бял ресторант. Аз искам само да го съзерцавам отстрани тихо и да му се усмихвам, както съм правел това някога, преди много години, когато съм бил ученик.
         Ако ме питат защо седя винаги на тази малка скамейка в градината, аз няма да отговоря нищо. Но ето, сега аз ви казах защо обичам да седя с часове в старата градина, когато се здрачава над нея и падащите листа шумят полека от далечините.
         Ах, аз обичам всичко, което ме кара да си спомням. Обичам остарелите грамофони с криви дръжки и пожълтели кутии. Те са свирели някога танго от малката маса на някоя непозната полутъмна стая, където аз съм с непознати малки момичета.
         Обичам големите кожени фотьойли, които седят неподвижни и мълчаливи в ъглите на големите приемни стаи. От тях аз съм се усмихвал безшумно между своите приятели в някой голям дом. Ние сме приказвали тихо в полумрака и сме пушили безшумно. А навън неусетно се е здрачавало и са скърцали полека прозорците. Може би затова сега, когато съм на гости някъде, аз замълчавам изведнъж в големия старинен фотьойл и въздишам полека - и не чувам повече разговора на озадачените домакини...
         На тази малка синя скамейка в градината винаги аз усещам, че се усмихвам, без да ща, и че въздишам... Понякога ми се плаче. Когато си тръгвам, аз сигурно си приказвам сам в тъмнината.
         Но сега съм много сам. Може би аз ще умра скоро, щом като винаги си спомням. Аз съм стигнал дотам, да виждам във всички околни неща своето минало... Дъждът, който пада по паважа, ме радва и аз се усмихвам. Защото си спомням, че някога аз съм вървял по една такава тиха улица със своята мълчалива сестра и е валяло дъжд над дърветата, и паважът е шумял тихо и е светил полека под тихия здрач...
         О, не се чудете, че аз се спирам по ъглите понякога и изглеждам безумен. Не се чудете и на това, че с часове седя на тази малка скамейка в градината. Вие се лъжете, ако мислите, че аз живея напразно и че са безсмислени дните ми и празни. Аз никак не искам да умра, аз обичам този живот и скъпи ми са всички дървета и слънцето, и бавните испански танга. Та нали те всички ми спомнят моите някогашни дни!...
         Тази вечер аз влязох в полунощ в един голям, шумен бар. Под виолетовите и червени лампи жените кълчеха бедрата си и се усмихваха, и пляскаха с ръце. Така те танцуваха своето танго и приличаха на негърки с големите си гърди и със своя танц. Те се притискаха с тих вик до своите пияни кавалери, а саксофоните светеха на естрадата и един келнер се поклащаше безшумно до осветения вход.
         И аз не усетих нищо тогава - и нито един спомен не преживях тази нощ, и когато излязох, беше ми пусто и безсмислено, и празно в черните улици - и аз не съзнавах вече, че съществувам.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]