Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

САФО

 

 

Старинни стъклописи и врати
затварят мълчаливо самотата ти.
Завесите и вазите са тъмни
и цялата ти стая е във здрач.

 

Дъждът минава тихо по стените,
но неговия дълъг шум те дразни.
Нощта е празна, скучна и безмислена.

 

- Сафо...

 

Ръцете ти почиват равнодушно
до вазата със неподвижни калии.
Докосваш дългите стебла,
целуваш уморено цветовете им.
В широката рисунка по стената
за теб танцуват голите жени.
Но ти скучаеш...

 

И ето, ти безмълвно се събличаш.
Високите бедра се удължават.
Прозрачната ти кожа в здрача свети
и ти сега неволно се усмихваш.
Ти съзерцаваш свойто отражение
във рамките на две огледала.
И ти танцуваш...
                              Ти мълчиш...
                                                        - Сафо...

 

 

*

 

 

Защо я викаш - със ръце, със устни?
Къде е Лесбос днес, Сафо къде ли е?...
Примамките й, дългата й нежност
и думите, които тя познаваше,
отдавна са забравени от нас.

 

Увехна Лесбос като цвят във ваза.
Сафо е мъртва, думите й мъртви са.

 

А ти враждебно гледаш в огледалото
стеблата на замислените калии,
които те заграждат отстрани.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]