Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

СЕЛО

 

 

Аз от далеч дойдох, село.
Дойдох при теб с надежда,
че ще намеря отдих и забрава -
в пустинното мълчание
на синия, застинал връх,
във свежия и нежен дъх
на сенчестите, мъхави дъбрави,
в постелята на меките треви.

 

Уви! -
Не те познавах аз, село.
Очаквах ли
такава бедност в ниските колиби
нечисти и настлани със земя,
където пушека души гърдите?
И толкоз мъка по изпитите
лица на уморените овчари,
на бледите, унесени жетварки,
които вечер
се връщат от далечните нивя
по къщите изгубени из мрака?...
А привечер
събират се във кръчмите мъжете
набръчкани,
измъчени
и груби; брадясали,
във извехтели дрехи,
да пият евтино вино,
за да намерят насърчение
или утеха.
Очаквах ли, о, село? -
От книгите, от стиховете
аз те познавах друго. Ти -
потулен кът
на веселите, мирните идилии,
на песните печални на кавала,
на малкото, любимото орало,
на пъстрите носии и хора̀.

 

Но ето - знам какво си ти сега...

 

Село, разбирам вече ропота
и топлата надежда,
дълбоко закопана във недрата ти.
Изглежда
аз сляп съм бил до днес
унесен в песните на самотата,
и на земята чужд и непотребен.
Село,
жадувам друг живот за тебе.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]