Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

СКИТНИЦИ

 

 

Във нощните, тревожни тъмнини
вървим. - Къде ще стигнеме?... Дъждът.
Далечен плясък в стрехите звъни.
Във нощните, тревожни тъмнини
далече из града
вървим, вървим.

 

Какви са тия светли отражения,
прерязали на ивици студените,
безлюдни тротоари? - И какви
са тия нощни, мътни светила,
запалени в блестящите дъждовни мрежи?
По бледните ни, ледени чела
струи дъждът.
Далече във безбрежните,
тревожни тъмнини вървим.
Далече из града -
звъни безкрайно - нежно,
звъни в ушите ни,
шуми дъждът...

 

Вървим... Къде ще стигнеме?...
Студените, безлюдни тротоари.
...Без хляб, без покрив,
измокрени,
заслушани в шума на есенния дъжд.

 

И вече
- през толкова безкрайни вечери -
заскитали далече, неведнъж,
отпущаме
ръце в студено отчаяние;
и неведнъж,
в мълчание -
със челюсти железни скърцаме в нощта.
Къде ще стигнеме?...

 

Дъждът шуми. О, тия отражения
по тротоарите! О, тия светила!
- С измръзнали чела
и мрачни -
крачиме
във нощните, тревожни тъмнини.
Ръцете ни,
очите ни,
притеглени, потръпват към вратите и
към тъмните, притихнали стъкла
на къщите...
Сърцето ни? -
Бездънен извор на отчаян устрем...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]