Александър Вутимски

есеистика

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

СПОКОЙСТВИЕТО

 

 

 

         Аз си спомням с радост за едно лято на хубаво спокойствие, когато бях сам. Слънцето се изкачваше бавно над стрехите, дърветата се съсредоточаваха неподвижни в тежкия въздух, хората изглеждаха приятно уморени и вървяха тихо. Аз скитах разсеяно в белите и горещи улици. Привечер залезът осветяваше зелените паркове, където с кофички и колела децата играеха върху пясъка. Аз ги наблюдавах от една скамейка в сянката и бях доволен.
         Бих могъл да кажа, че тогава аз чувствах хубавото и трайно единство на живота. Усещах задружното дишане на нещата в света, може би. Слънцето, което се движеше в безкрайното небе, участваше в този общ и безмълвен живот. Хората преминаваха радостни или скръбни; лицата им светеха различно в прозрачния въздух. Аз слушах техните стъпки да звучат равномерно през деня и през нощта в дългите улици. Аз бях много спокоен.
         Знаех, че в нашия свят, когато дишат някъде бебета, спящи в мълчаливата нощ, преминават престъпниците в различни посоки, дебнещи, с мрачни очи. Някъде страдаха и умираха, радваха се, страхуваха се, дишаха, живееха. Имаше също война. Много хора се движеха и се вълнуваха задружно, сплотяваха се в опасностите, за да намерят малко спокойствие; търсеха подкрепата на една братска ръка. Враговете се срещаха, оръжията убиваха. Животът се променяше безкрайно във вечността. Светът беше в своето постоянно и равномерно движение. Слънцето преминаваше, пътуваха бавно облаците и летните ветрове.
         Тогава аз разбрах, че е хубаво да се живее между нещата и случките в света. В земята се зараждаха растения, човешките зародиши набъбваха. Имаше раждане и имаше смърт.
         Нека останем спокойни. Страданията дохождат и преминават в нашия живот, както и умората. Да останем неподвижни в зеления парк за малко време; да погледаме децата и дърветата в златния залез. Да дочакаме вечерта тихо, когато може би ще ни споходи трайната меланхолия.
         В часовете на спокойствието ние разбираме, че е хубаво да дишаме, да чувстваме, да живеем в нашия свят, но и това също, че е наистина хубаво да умрем, да се свършим веднъж завинаги сред нещата, които се променят бавно и чудно в постоянния живот.
         Все пак нека останем спокойни.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]