Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ВЕЧЕРЕН СПОМЕН

 

 

Не бях те виждал дълго време. Ето,
ти мина днес в посърналата улица.
Над тебе в здрача светеше небето.
А моя тих и скръбен вик не чу ли ти?...

 

Очите ти са сини, както някога...
Очите ти във мене са се вглеждали.
А криновете в здрача се навеждали -
и слушали ни в парка да приказваме.

 

За мен дали понякога си спомняш?...
Не знам това, но аз не те забравих.
Безмълвно, скучно дните преминават.
Аз неусетно заживях със спомени...

 

С кого ще се разхождам вече привечер?
Различен съм от повечето хора.
За стихове кому ли бих говорил,
къде ще спра, когато ми е сиво,

 

когато ми е скръбно и студено?...
Ще се опитам да живея сам.
Но радостта, че слънцето над мен е,
ще стигне ли да стопли младостта ми?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]