Стари декори

         Бях излязъл същия ден от болницата. Аз нямах никого и не знаех къде да отида. Вечерта приятелите от кафене „Трите стълба“ ме посъветваха да отида в „Нов театър“, зад католическата черква. Там аз трябваше да пренощувам.
         Момчето от касата си спомних от една кръчма. - Една хармоника, джин, малка счупена чаша... Момчето се усмихваше все още с широките си гълъбови очи.
         - Добър вечер - ми каза то.
         Бях на театър.
         Сцената искаше да покаже пътующ цирк. Отпред стояха две огромни колела с червени спици. Като че ли цялата сцена щеше да потегли веднага на път. Представях си как всички ние от галерията подвикваме след нея по широкия прашен път през нощта, следвайки я.
         - Господине, Вие трябва да се усмихвате, когато танцувате. Нима не чувате как всички ние Ви ръкопляскаме?
         Тая вечер ми беше смешно и радостно. Малката циркова артистка пееше скръбно. Франсоа Вийон пристигна внезапно от Америка в старинно облекло от кадифе. Нали един цирк ще представи сега неговия весел „Патлен“? Не знаех обаче, че Франсоа Вийон танцува степ - като негър.
         ...Сцената полека опустява. Тъмно е. Една лампа свети зад жълтата завеса. Момчето има гълъбови очи. Ние ще останем зад кулисите в малката квадратна стая. Зад кулисите едно дете можеше да играе между пианото, картонения стол, декорите.
         Аз заживях в малкия пъстър театър зад католическата черква. Дъхът на гримьорната беше влажен, въздухът миришеше на подземие. Между малките огледала карикатурите неусетно мухлясваха. Ние бяхме трима. Самият Патлен, момчето от касата и аз. Прибрах се вечерта, пушехме цигари. Сцената пътуваше по широкия път. Патлен обезумяваше във второто действие и бълнуваше пеперуди... Франсоа Вийон слизаше от един небостъргач... Момичето играеше степ. Беше радостно.
         Помниш ли неподвижната строга Темида от трето действие? Аз се влюбих в нея и всяка сутрин, събуждан от слънцето и шарманките, аз я милвах мълчаливо по картонените коси. Аз свалях внимателно превръзката от нейните неподвижни очи и танцувах дълго време с нея между високите завеси. А старият грамофон ни свиреше едно далечно, бавно танго, тъжно като старите декори...
         Помниш ли, как вие с Патлен ме изплашихте една нощ?... Не искам да говоря за това. Но аз се утешавах дълго време след това само със старото олющено пиано зад сцената. Аз свирех тогава „Любовни упреци“ от Шац и въздишах мечтателно...
         Господин Патлен, нима Вие си отидохте завинаги от нас? Къде са сега Вашите големи кафяви очила и чантата Ви, и Вашето пословично сукно? Нима ние никога вече няма да чуем вълшебното Ви пеене?... Калипсо? Черните пеперуди?
         Един ден театърът беше затворен. Нямаше го Патлен. Старият господин Пурсоняк също нямаше да се свърже никога вече... На улицата обаче останаха шарманките и старото слънце...
         Скъпи приятелю, аз не мога да забравя тебе особено, твоите широки гълъбови очи, твоята усмивка... Струва ми се, че ти все още вървиш заедно с мене по затънтените улички край черквата, влизаш в една малка гостилничка - „Букет“... Вечерта градът е затъмнен поради войната, неподвижните здания изглеждат големи и черни. Ние стоим на тератаса на театъра - има комини, една котка. Долу на двора все още играят деца...
         Погледни ме открито - без угризения, и подай ми ръката си. Аз мисля, че ние ще се срещнем отново...
         - Нали желаеш?

върни се | съдържание | продължи