СТОЛЕТНИК

Косата ти е бяла, толкоз бяла.
В очите ти гори самотна скръб.
Но още времето не е успяло
да скърши тоя едър, поприведен гръб.
Да вярвам ли? -
Та ти живееш повече от век!
Разправяш ми със тих, помътен глас
за старите години в планината,
където ти сред неспокойни ветрове
на паша сам подкарвал си стадата;
и хляба, и млекото колко щеш.
Аз зная - и тогава сте се трудили.
Аз зная - и тогава от челата ви
е текла изобилна пот,
но с песни и със смехове сте будили
мълчанието, легнало в нивята.

Тогава - да!
Защото сте живели в планините
със малко нужди, с малко грижи - без страдания,
безшумно са се нижели и дните ви,
и все едно - зад вашия балкан
дали живеят, или не - човеци...
Разправяш ти. И в твоите очи
блещукат сълзи и струят лъчи
при спомена за хубавото време.

Но да ти кажа: днес да водя
такъв живот, затворен сред природата,
не мога и не бих желал, защото
застоят по-омразен е за мене
дори и от самата смърт.
Израснах аз в тревоги и във смут,
израснах в теглила и в черен труд,
израснах там - в града, и в общия поток
на хората навикнах да живея
със устрем и със повече движение.

Но погледни и твоя внук, столетнико. -
От теб така различен, отчужден.
И той
е кърмен и каляван в други дни -
с размирици, със кризи и войни.
И питам те: не би ли се замислил,
като го гледаш толкова прегърбен,
като го гледаш толкова умислен,
набръчкан и
измъчен, и
със хлътнали очи? -
Мълчи
във тях
една огромна болка и сподавен ропот...
Той няма даже половината
от твоите години. -
Но знай, че ще го смаже злата смърт,
преди да смаже теб, столетник!

върни се | съдържание | продължи