Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

TEADIUM VITAE

 

 

Сам вървях през нощта надълбоко, в безлюдните
                                                                                   улици.
Върху мен се навеждаха мрачни фасади
                                                                           на здания.
Срещах бледни жени
                                          и стражари с високи качулки.
Все едно бе ми всичко, и нощта, и мъглата,
                                                                   безкрайната.

 

Равнодушно си спомнях живота,
                                                              до днес що живеех.
Аз си спомнях бирарии, дето пееха тъжни пияници,
полумрачните есенни стаи, дето бавно звънях
                                                                       по пианото.
И хотела си спомнях, и парка, и тихите болници
                                                                                 вехнещи.

 

Аз не спрях досега, не застанах. Сякаш никъде
                                                                                    няма почивка,
сякаш спирка е само смъртта. Все едно ми е
                                                                                  всичко, наистина.
Много беше скръбта ми и виното, много бяха
                                                                            сълзите, усмивките.
Много смешно и жалко сега е старомодното
                                                                                        Teadium vitae!

 

Тъй си мислех в нощта и вървях,
                                                       а над мене внезапно
заваля кротък дъжд, бавен вятър докосна
                                                                 ръцете ми.
И пред мен се събраха, и пред мен зашумяха
                                                              дърветата -
затворници, що ни замерят през нощта
                                                       със листа и със капки.

 

И тогава, не зная защо, тъй си казах
                                                         в безмълвната нощ;
- Драги мой, че живееш, че се движиш, е все още
                                                                                 хубаво.
Не мисли за смъртта. Има само движение грубо.
И страхът, и скръбта са в света... Що от туй?...
                                                      И със тях ти си цял във живота.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]