ТИШИНАТА

(ЕДНА ПОЕМА ЗА ВИНОТО)

I

Дохождам привечер на гости
в едно ателие между завеси.
Пияният приятел изпровожда
до своя дом разчорлената есен.

Забравих чашите и есента -
забравих моя стар приятел...
В ателието дишат в мрачината
изваяни, студени колена...

Мъжът е гол, от камък, и ме гледа.
Очите му са дълги и прозрачни.
Приятелю художник, тишината
е вкаменила дългите завеси...

Невидима нощта погълна всичко.

II

За стотен път навярно се заплесвам
във дългите фенери и тополите.
Листата съхнат, ето, значи, есен е...
Дърветата ли само ще са голи?...

Сега, когато няма никой,
аз искам да се срещна с нея в тъмното...
Да видя, че е гола, както никога...
И че мълчи, когато се разсъмва...

Едва ли би могла да съблазни
пияните хамали и дърветата...
Но аз ще я целуна по ръцете
и тя ще си затвори миглите.

Аз искам да се срещна с есента.

III

Денят на тишината вече близо е -
на празната, безцелна тишина.
Дърветата като прозрачна риза
ще облекат студената мъгла.

Жените ще вървят като пияници...
Стражарите ще станат сомнамбули...
В разкривената хаотична улица
ще се търкалят облаци оранжеви.

Шумът студено ще опразни въздуха -
ще бъде криво, смешно и безсмислено.
А привечер ще се покаже слънцето,
във здрача ще строи карикатури.

Жените ни, дърветата и котките
болезнено ще мигат срещу залеза...
Като след дълго, сприхаво пиянство
ще си оправят смаяно походките.

IV

Ще бъде тишина, най-страшна тишина.
В безсмисления час на моето пробуждане
над голия паваж ще слиза тишина.
Къщята и дъжда ще ми изглеждат чужди.

Дъждът ще ме загърне през нощта,
оранжев облак ще ме гледа втренчено.
И аз ще мина бавно през света
със стиснати зъби, загледан във планетите.

V

Ще бъде тихо като в малък двор.

върни се | съдържание | продължи