ТУБЕРКУЛОЗНИЯТ

Туберкулозният
не е излизал дълги дни от стаята.

Той пожълтява бавно на леглото си.
Ръцете му са дълги и изсъхнали.
Очите му по цели нощи трескаво
горят и чакат някого, макар че
при него никой вече не дохажда.
Понякога, във полунощ,
внезапно се пробужда той и слуша
как скърца в мрака старата врата
и слуша стъпки, ветрове, въздишки -
и вижда как огромни сенки раснат
по тежките стени, върху столовете...

А стаята тежи от тъмнина...

Туберкулозният
по цели дни, смутен,
жълтее бавно сам и чака някого...

-   -   -

А стаята сега расте във здрача.
И става тихо като в малък двор,
където дремят птиците на пладне...
И вече по стъклата на прозореца -
дъждът шуми.

И болният си спомня за дърветата,
за улиците, нощем, за дъжда...
И ето - в далнините свети черквица,
където той усмихвал се е някога
до топлата ръка на мамичка...
И той съглежда старите икони
и кротките ръце на Богородица,
и свещите, и златните кадилници.

-   -   -

Във вечерния здрач туберкулозният
разтваря бавно синия прозорец.
И гледа дълго долу - там, към тъмния
безкрай на хоризонта, -
и гледа дълго здрача на дърветата
- без шум, - градината,
и по ръцете му застинали
струи дъждът...

В мълчанието, тази вечер, сам,
той дебне как ще рухнат хоризонтите.
Край вечерната, запустяла къщица
минават само ветрове и капки...
И може би той в здрача вече никога
не ще разтвори стария прозорец.

върни се | съдържание | продължи