Александър Вутимски

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ТУБЕРКУЛОЗНИЯТ

 

 

Туберкулозният
не е излизал дълги дни от стаята.

 

Той пожълтява бавно на леглото си.
Ръцете му са дълги и изсъхнали.
Очите му по цели нощи трескаво
горят и чакат някого, макар че
при него никой вече не дохажда.
Понякога, във полунощ,
внезапно се пробужда той и слуша
как скърца в мрака старата врата
и слуша стъпки, ветрове, въздишки -
и вижда как огромни сенки раснат
по тежките стени, върху столовете...

 

А стаята тежи от тъмнина...

 

Туберкулозният
по цели дни, смутен,
жълтее бавно сам и чака някого...

 

-   -   -

 

А стаята сега расте във здрача.
И става тихо като в малък двор,
където дремят птиците на пладне...
И вече по стъклата на прозореца -
дъждът шуми.

 

И болният си спомня за дърветата,
за улиците, нощем, за дъжда...
И ето - в далнините свети черквица,
където той усмихвал се е някога
до топлата ръка на мамичка...
И той съглежда старите икони
и кротките ръце на Богородица,
и свещите, и златните кадилници.

 

-   -   -

 

Във вечерния здрач туберкулозният
разтваря бавно синия прозорец.
И гледа дълго долу - там, към тъмния
безкрай на хоризонта, -
и гледа дълго здрача на дърветата
- без шум, - градината,
и по ръцете му застинали
струи дъждът...

 

В мълчанието, тази вечер, сам,
той дебне как ще рухнат хоризонтите.
Край вечерната, запустяла къщица
минават само ветрове и капки...
И може би той в здрача вече никога
не ще разтвори стария прозорец.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]