Александър Вутимски

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Уличката

 

 

 

         Ах, когато залязва слънцето над старите, мълчаливи къщи. Здрачава ли се, дърветата тръгват безшумно по двора и почукват тихо с ръце по прозорците. Аз седя до прага. Под стряхата кученцето е задрямало. Няма никого.
         На двора излиза старата хазяйка. Тя сяда тихичко на своето столче под прозореца. Стъмни ли се, старите дървета я заобикалят дружелюбно и в тъмнината на малкия двор започват безкрайни разговори - за дъжда, за котките, които вчера събориха една керемида от покрива. А месечината се скрива задд комина на стряхата, спотайва се и подслушва оттам, хитрата. Отскоро обаче предпочита да седи по другите стрехи. Навярно някоя от нашите котки я е издраскала по лицето. Лоши котки!... Но по стар навик месечината все още надзърта понякога в малкия ни двор. И тогава дърветата й кимат приятелски с ръце, а старата хазяйка се усмихва от своето столче.

 

 

         *  *  *

 

 

         Когато се стъмва полека над нашия пожълтял, безшумен двор, дохожда едно усмихнато, чудно момче. То дохожда само̀ в малкия старинен двор и лицето му свети златно от залеза.
         - Да се разходим - казва тихо моят приятел и се усмихва... Листата на дърветата падат...
         - Да се разходим - казвам аз и се усмихвам...
         Ние вървим и цялата уличка свети от здрача. Някъде, до някой стар, изкривен стълб, присядат старите добри котки и въздишат мечтателно. Дърветата също се разхождат. - Със сребърни ръце... А надалече, над малката, безшумна уличка, пред златния хоризонт, размахват големите си тъмни криле враните.
         В къщите не живее никой. Всички прозорци са пожълтели от дъжда и слънцето. Тихо е.
         - Ние сме съвсем сами - казвам аз на моя приятел. - Ние сме съвсем сами и никого няма вече при нас. Аз искам да намерим някой млад весел скитник и да скитаме по улиците - винаги - и да замеряме момичетата с малки бели картончета, когато се здрачава... Мой приятелю, от отдавна ние не сме виждали никого другиго освен старата хазяйка и никога ние не сме отивали по големите бели мостове, където тихо вървят самотни старци с бастончета и деца. А ето че слънцето е залезнало вече и се стъмва полека. Ние ще остареем навярно - и ще загубим усмивката си - завинаги!... И няма да се радваме вече на слънцето... Ах, мой приятелю, защо сме така самотни и защо ти така тихо се усмихваш под старата синя стряха в малката затънтена уличка - защо аз искам да приседна кротко до стария фенер - да посегна с ръка луната - и да се усмихвам - и да приказваме полека двамата - и да се стъмва - безшумно над нас.
         - Мой приятелю, мой приятелю... твоите очи светят златни. Ти се усмихваш... приседни до мене в старата уличка, върху кроткия паваж, и нека светят белите кротки стрехи в полумрака... Аз всъщност не искам никакви скитници и картончета нощем, нито старци, нито деца... Аз те излъгах. - Аз обичам само тези сребърни, криви стълбове и добрите котки, и тази затънтена, тревясала уличка, и тебе, и никого - никого другиго.

 

 

         *  *  *

 

 

         Тогава става тъмно и моят приятел казва, че ние не сме съвсем сами. Ние се разхождаме и слушаме въздишките на луната, разговора на самотните дървета. Сядаме до големите стълбове.
         - Добър вечер - казваме ние полека на котките. И те лазят по коленете ни, и ни докосват с малките си златни лапички, и мъркат дружелюбно, и ни милват по лицата със своите малки, кротки муцунки... И ние наистина сме сами. И ние се усмихваме. Радваме се... И всичко е така хубаво, така хубаво около нас.

 

 

         *  *  *

 

 

         Така отива малката уличка към сребърния хоризонт със своите безшумни къщици и тревясал паваж - тази пуста, затънтена уличка, където не е живял никой никога, и само моят приятел със златните очи поглежда учудено големите криви стълбове под кроткия шепот на дърветата.
         - И нощем, нощем - стълбовете умират, и умират котките, и никой не минава вече в глухата улица - ние се прибираме безшумно в стария двор и съзерцаваме тъмнините над безкрайния хоризонт. Луната се вторачва мълчаливо над комините, ах, нощем... докато дворът ни расте тихо и се отдръпват стрехите дълбоко в тъмните далечини, - ние седим един до друг в пустинята на големия мрак и мълчим, и не въздишаме вече... и става тъмно, тъмно... Мой приятелю - аз съм безпомощен. Сам ли съм?... Сам ли съм? - Завинаги?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация в кн. „Скитникът и враните“, Александър Вутимски, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005 г.
©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]