Един малко разсеян увод

         Ние четяхме вестници, когато някъде в света войната разрушаваше градове...
         Но аз не мога да мисля само за това. Слушай, забрави за миг големите новини. Аз мисля, че животът ни трябва да остане прост и ясен.
         Ако страната ни влезе във война, ти ще отидеш на фронта, ще се биеш като герой, искам да се надявам.
         Аз съм болен от дълго време. Сега обаче аз мога все още да съзерцавам, мисля, рисувам.
         О, ти искаш да сложиш ръка на устните ми - за да не говоря повече.
         Впрочем аз не ти преча да вършиш своята работа - напротив - стани добър гражданин, за да завоюваш плячка в живота. Но идвай от време на време да слушаш как разказвам.
         Аз мога да разказвам хубаво, нали все трябва да има някой, който да обича да слуша моите меланхолични приказки.
         Аз съм бил в градини, където растат рози в подножието на мраморни младежи. Прасковите цъфтяха. - Аз бях сам. - Къде си бил тогава ти? Къде ли си бил наистина?
         Аз съм живеел в тъмни стаи, сричайки стихове, където здрачът не вдига никога зелените си була от предметите. Там имаше потъмнели резби от минали времена, дълги завеси с фантастични птици от сърма. Стари огледала отразяваха бледи старовремски икони и високи съдове, пълни с цветя.
         Къде си бил ти тогава? Но къде са днес стаите от моето детинство?
         Бил съм в черкви, които от десет века пазят великолепните си, вече избелели фрески. Аз обичам рисуваните светци - мечтаех за чудните български цари от Второто царство. - Къде са днес стройните боляри с пурпурни мантии, византийските красавици - отровителите на пълководци, набожните изкусители на богомилите, бляскавите и нещастни походи към Цариград?
         Но и досега нашият народ пази в дълбините си старинни съчетания от цветове за своите килими, чудни легенди и суеверия. Ти виждал ли си нестинарките - тези боси изстъплени жени, които играят хоро при живи въглени?
         Заведи ме да ги видя веднъж. - Аз искам да ги видя. Да чуя писъка на кларнета, тътена на древния тъпан.
         Ти не се учудваш сега, че аз знам да разказвам приказки, нали?
         Ние живеем в най-чудната страна. Приказната страна със старинни затънтени градове - това съчетание от тишина и мрачно безумие, след фантастичните нещастия, които ние, българите, научихме да криеме като динамит в дълбочините. Безкрайно свързани със земята, участвайки в нейния живот, ние сме се приближили до ритъма на Вселената. Затова космичната стихийност на българската душа знае да намира своето равновесие, чудния си порядък в мълчаливия труд на селянина, този незаменим деец и едновременно съзерцател.
         Така е хубаво да се живее в тази страна, ти виждаш. Народът ни се труди безмълвно, след многото нещастия той си поема вече дъх и се изправя.
         Защо пък да не ти разказвам приказки.
         Така аз искам да ти причинявам едни малки, но хубави радости.

върни се | съдържание | продължи